Определение № 4727 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3541/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ срещу определение № 2745 от 30.05.2025 г., постановено по гр. д. № 3434/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, II г. о., в частта, с която е оставена без разглеждане частна касационна жалба вх. № 7991 от 20.11.2023 г. на жалбоподателя срещу решение № 164 от 06.10.2023 г. по в. гр. д. № 436/2022 г. на Варненския апелативен съд в обжалваната част, имаща характер на определение. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, поради което иска отмяната му. Ответникът по жалбата „Мюсюлманско настоятелство Русе“ е подал писмен отговор, в който е изразил становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, но разгледана по същество тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, съставът на ВКС е приел, че с решение № 260002 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 240/2018 г. на Русенския окръжен съд на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения от „Мюсюлманско настоятелство Русе“ против жалбоподателя иск по чл. 108 ЗС по отношение на процесния имот. С въззивното решение Варненският апелативен съд е отменил първоинстанционното решение в тази част и е върнал делото на Русенския окръжен съд за произнасяне на предявения главен иск по чл. 108 ЗС, както и по евентуално съединения насрещен иск за извършени подобрения в имота. Съставът на ВКС е приел, че частната касационна жалба срещу тази част на въззивното решение, имащо характер на определение, е недопустима, тъй като с нея съдът не се е произнесъл по същество. Същото няма преграждащ характер нито обжалването на определение, с което се отменя прекратително определение и делото се връща за произнасяне по същество, е предвидено изрично в закона. Върховният касационен съд, състав на II г. о., преценявайки данните по делото, намира следното: Обжалваното определение е правилно. Атакуваното в тази му част въззивно решение, имащо характер на определение, не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК такива са само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото, и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства, или се прегражда тяхното развитие. В случая въззивният съд е уважил подадената частна жалба срещу решението на Русенския окръжен съд в частта, с която е прекратено производството по предявения иск по чл. 108 ЗС и е върнал делото за извършване на следващите се съдопроизводствени действия, поради което не е налице никоя от хипотезите на чл. 274, ал. 3 ГПК. По изложените съображения определението в обжалваната му част следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2760 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, ІІ г. о.,