Решение № 2577 от 10.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 155/2026 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Л. Л., гражданин на Китайската народна република (Китай), [ЛНЧ], подадена чрез процесуален представител адвокат А. Иванова. Жалба е срещу решение №8272 от 02.10.2025 г., постановено по адм. дело № 1459 от 2025 г. по описа на Административен съд – Бургас. С него е отхвърлена жалбата на Л. Л. срещу заповед № 251з-4082/16.07.2025 г., издадена от директора на Областна дирекция на МВР (ОДМВР) – Бургас, с която на чужденеца е наложена принудителна административна мярка – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Направено е искане за отмяна на решението на административния съд и постановяване на решение по същество на спора, с което да се отмени заповед № 251з-4082/16.07.2025 г. на директора на ОДМВР - Бургас. Ответникът – директорът на ОДМВР – Бургас, действащ чрез процесуален представител главен юрисконсулт А. Димчева, с депозирано писмено становище счита, че касационната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следва да се остави в сила. Направено е искане за присъждане на разноски и при условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендирания от насрещната страна адвокатски хонорар. Представителят на Върховна касационна прокуратура – прокурор Славова, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че Административен съд – Бургас е постановил правилен съдебен акт. Предлага той да бъде оставен в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол пред Административен съд – Бургас е била заповед № 251з-4082/16.07.2025 г., издадена от директора на Областна дирекция към МВР (ОДМВР) – Бургас. С нея на Л. Л. на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 вр. чл. 44, ал. 1 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) е наложена принудителна административна мярка – „Отнемане на правото на пребиваване в Република България“. Административният съд е отхвърлил подадената от Л. Л. жалба срещу посочения административен акт. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен административен орган, при спазване на установената форма и административнопроизводствените правила, както и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби. Първоинстанционният съд е извел, че правилно административният орган се е позовал на разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ, според която разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденци, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 от ЗЧРБ и осъществяват търговска дейност в страната по законоустановения ред, като в резултат на тази дейност са разкрити най-малко 10 работни места за български граждани, поддържани за срока на пребиваването, за всеки от съдружниците, освен когато е уговорено друго в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България. В процесния случай, анализирайки доказателствата по делото, съдът е стигнал до извод, че за периода на продължително пребиваване (31.12.2024 г. – 31.12.2025 г.) в търговската си дейност Л. Л. е следвало да разкрие най-малко десет работни места на пълно работно време за български граждани, поддържани за целия срок на пребиваването. Правилно съдът е констатирал, отчитайки участията на чужденеца в две търговски дружества за процесния период (като съдружник в „Зинлинг“ ООД, ЕИК 204324998, и едноличен собственик на капитала на „Бафанк“ ЕООД, ЕИК 208264096), че Л. Л. не е изпълнил това изискване за целия период на полученото продължително пребиваване. Установено е, че в момента на извършената проверка спрямо „Зилинг“ ООД е имало шест служители български граждани по трудово правоотношение, които в хода на административното производство са били наети още четири лица, считано обаче от 07.07.2025 г. Самият жалбоподател за период от няколко месеца не е бил съдружник в „Зилинг“ ООД и в този период е осигурявал работа само на назначените два броя лица в собственото си дружество – „Бафанк“ ЕООД. Разгледано и отхвърлено като неоснователно е и възражението на Л. Л. относно това, че лишаването на лицето от преводач представлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че китайският гражданин е разбирал български език с оглед на извършваните от него правни и фактически действия извън и по повод на делото и това не е довело до нарушаване правото на защита на лицето. Разгледано е и възражението, че административният орган не е взел предвид, че чужденецът е създал социална и приятелска среда на територията на Република България. Въпросното твърдение не е било подкрепено с доказателства и е отчетено като ирелевантно, че лицето е развивало търговия на територията на страната. С оглед на гореизложеното, административният съд е стигнал до извод за наличие на предпоставки за отнемане на правото на продължително пребиваване на лицето на основание чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЧРБ, а именно че е отпаднало основанието по чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно. Съдът е изяснил релевантните за правния спор фактически обстоятелства, като е направил законосъобразни изводи, за които е изложил подробни мотиви. Настоящата касационна инстанция споделя доводите на първоинстанционния съд. Фактите по спора са правилно установени, а съответни на тях са и направените правни изводи. Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ, разрешение за продължително пребиваване могат да получат чужденците, които притежават виза по чл. 15, ал. 1 и осъществяват търговска дейност в страната по законоустановения ред, като в резултат на тази дейност са разкрити най-малко 10 работни места на пълно работно време за български граждани, поддържани за срока на пребиваването, освен когато е уговорено друго в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България, като изискването е валидно за всеки един съдружник поотделно; същите условия се прилагат и за всеки управител поотделно. Законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че Л. Л. не е отговарял на законовите изисквания на тази разпоредба. От доказателствата по делото се установява, че административният орган е издал акта си след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за процесния случай. По делото са приложени всички относими доказателства и съдът е обсъдил заявените от жалбоподателя твърдения. По този повод настоящият състав на Върховния административен съд отбелязва, че с приложеното в кориците на делото заявление № 538200-12803/09.07.2025 г., депозирано до сектор „Миграция“ сам жалбоподателят е заявил пред административния орган, че в хода на процедурата по прилагане на принудителната административна мярка е разбрал „че не трябва да пада под 10 човека бройката“ и действително е допуснал грешки, без да прецени, че това ще се отрази върху пребиваването му. Въпросните твърдения подкрепят констатациите, че Л. Л. не е изпълнил законовото изискване на чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗЧРБ да поддържа минимум 10 работни места на пълен работен ден за български граждани за целия период на полученото продължително пребиваване. В тази връзка следва да бъде обсъдено и твърдението, че лишаването на лицето от преводач се явява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че гореописаното заявление до сектор „Миграция“ не е писано от него, а е диктувано от него на китайски език, и е преведено на български, за да бъде надлежно депозирано. Доказателства за това обаче не са представени. С оглед на факта, че китайският гражданин е подписал заявлението си и че не е налична информация за чужда намеса, що се касае до авторство или до представителство, настоящата инстанция приема, че лицето разбира български език на достатъчно базово ниво. Правилно административният съд е извел, че към 2025 година Л. Л. е подписвал без преводач множество документи на български език със специфично юридическо значение и правни последици. Декларативно е твърдението, че това се е случвало с помощта на съвременни технологии и електронни средства и преводачи. По-съществено обаче е, че твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила е относимо към възможността на касатора да защитава процесуалните си права в административното производство. В случая Л. Л. е реализарал всички свои процесуални права, като е участвал в административното производство и е подал коментираното заявление. В административното производство са му съобщаване два акта – писмо от 25.06.25г., което е съобщено чрез български гражданин (при което не е бил необходим преводач) и оспорената заповед № 251з-4082/16.07.2025 г., за която касаторът с обжалването й е реализирал процесуалните си права. Затова неосигуряването на преводач при съобщаване на оспорената заповед не се отразява на правото на защита, нито на съдържанието на административния акт, поради което твърдяното нарушение не е съществено. Следва да бъде отхвърлено твърдението в касационната жалба, че не е отчетен съществен порок във формата на процесния индивидуален административен акт. И в оригиналния екземпляр на заповед № 251з-4082/16.07.2025 г. на директора на ОДМВР - гр. Бургас, и в наличните копия, са ясно видими твърдените за отсъстващи реквизити: 1. дата на издаване (16.07.2025 г.) – разположена е в горната част на страницата, под наименованието на акта като „заповед“; 2. подпис на лицето – ясно видим и четим, разположен в долната дясна част на страницата; 3. означение на длъжността на издателя на акта – отново ясно видимо и четимо, написано с главни букви: „ДИРЕКТОР ОДМВР-БУРГАС“, в долната дясна част на страницата; 4. номер на заповедта – ясно посочен № 251з-4082/16.07.2025 г. – следва да се отбележи, че посочването на грешен номер от жалбоподателя (навсякъде в жалбата фигурира № 251з-4982/16.07.2025 г. вместо № 251з-4082/16.07.2025 г.) не означава, че номерът на заповедта е неясно посочен; 5. адресат на акта – имената на китайския гражданин са написани печатно както на български език, така и на латиница, на няколко места, редом с други индивидуализиращи лицето данни (дата на раждане, ЛНЧ). Като неоснователно следва да се отхвърли и твърдението, че първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ, както и не е отчетено наличието на семейни, културни, социални връзки с държавата по произход на лицето. Действително, административният съд не е посочил изрично в мотивната част на решението си, че обсъжда обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ (посочвайки точно разпоредбата), но от съдържанието е видно, че това е сторено. Настоящата инстанция споделя изводите на административния съд, че Л. Л. не е представил доказателства, че се е интегрирал в социален аспект. Развиването на търговска дейност и изграждането на бизнес отношения не са достатъчни, за да бъде утвърден център на жизнени интереси в България. По отношение на културните връзки с държавата по произход – Китай, същите са разгледани подробно от административния орган и са споменати и споделени и от административния съд. По изложените съображения и мотивите на първоинстанционния съд, които настоящия касационен съд споделя и препраща към тях на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. Предвид този изход на правния спор, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, е основателно предявеното от ответника искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите следва да бъдат в размер 80 евро (осемдесет евро), определени според чл. 25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,