Определение № 1144 от 11.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2982/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Р., чрез адв. Ц. А., против решение № 19/12.02.2024 г., поправено с решение № 27/26.02.2024г., по в.гр.д. № 121/2023г. по описа на Окръжен съд Ловеч, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Р. Р. срещу Д. В. Б. с ЕГН [ЕГН], иск по чл. 26, ал.2, предл.1во ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за издръжка и гледане, сключен на 30.09.1997г. между Р. Д. Р. и К. Т. Г., обективиран в нотариален акт № ...., том ......, дело № ...........г. по описа на РС –Троян. Касаторът обжалва решението с доводи за неправилност и необоснованост. В контекста на оплакванията си поставя в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК следните въпроси, за които твърди да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а първият - и очевидно неправилно: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи мотиви? 2. При положение, че никога в спорния имот не е съществувала двуетажна жилищна сграда, възможно ли е такава сграда да бъде предмет на разпоредителна сделка? Насрещната страна – ответницата Д. В. Б., не е депозирала отговор на касационната жалба. Касационната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният е установил съобразно събраните и от него доказателства, релевантната фактическата обстановка по делото, според която: Атакуваната сделка има за предмет жилищна сграда, построена в изпълнение на разрешение за строеж от 1988г. и одобрен архитектурен проект от 1988г. По одобрен архитектурен проект сградата е на четири етажа – сутеренен, първи жилищен, втори жилищен и тавански. И към момента на изграждането й, и към датата на атакуваната сделка, и понастоящем сградата е на четири етажа. С акт за узаконяване от 1991г. е узаконена извършена в хода на строителството промяна на разпределението на етажите, но не е установено в какво конкретно се изразява тя. Налице е несъответствие между фактическото разпределение на първия жилищен, втория жилищен и таванския етаж с това по архитектурния проект от 1988г. През 2007г. това несъответствие е документално отстранено, като в кадастралната карта на [населено място] всеки от тези етажи е определен като самостоятелен обект на право на собственост с отделен идентификатор. Към датата на атакуваната сделка през 1997г. сградата е била нанесена в регулационния план на [населено място], кв.39, като масивна двуетажна жилищна сграда /2МЖ/. Така е описана и в атакуваната прехвърлителна сделка. Ищцата се е снабдила с констативен нотариален акт за правото на собственост върху жилището на третия етаж през 2019г. Назначеният по реда на чл. 46, ал.6 ГПК особен представител на ответницата е декларирал, след разговор с майката на малолетната ответница, че не оспорва исковата молба и признава иска. При така установеното и като не е зачел валидността на извършеното признание на иска, въззивният съд е приел, че след като сградата е съществувала фактически към 1997г., представлявала е самостоятелен обект на право на собственост, респ. няма пречка да бъде обособена като такъв впоследствие, предметът на атакуваната сделка е възможен и тя не е недействителна на заявеното основание – чл.26, ал.2, предл.1во ЗЗД. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателствата по делото и да изложи собствени мотиви не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е процедирал съобразно задължителната /т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, анализирал ги е в съвкупност и поотделно и е достигнал до извод, съответен на твърдяното от ищцата, че построената в имота сграда е една и винаги е била на четири етажа – сутеренен, два жилищни и тавански. Този извод обаче не може да обоснове тезата на ищцата, че щом сградата е била на четири етажа, а е прехвърлена „двуетажна жилищна сграда“, то сделката от 1997г. е с невъзможен предмет, защото :1/ съществуващата сграда е на четири етажа и 2/ не е ясно кои два от тези четири етажа са предмет на сделката. Както е пояснено в цитираното от въззивния съд ТР № 3/ 28.06.2017г. по т.д.№3/2014г. на ОСГК на ВКС, сделката е нищожна поради невъзможен предмет, ако към момента на постигне на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен. Фактическата невъзможност на предмета означава, че вещта /в случая/ не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ - тя е погинала преди постигане на съгласието. Правната невъзможност на предмета означава, че за възникването на вещта / в случая/ или за разпореждането с нея съществува непреодолима правна пречка, като нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. Въз основа на тези разяснения на ТР №3/2017г., въззивният съд е заключил, че атакуваната сделка не е нищожна, защото прехвърлената сграда фактически е съществувала и липсват правни пречки за разпореждане с нея или с отделните й части. Това са неговите мотиви за отхвърляне на иска и те почиват на безспорно установеното по делото. Въззивният съд не е приел, че има валидно признание на иска от страна на ответницата и затова не го е зачел. Несъгласието на касатора с този извод е довод за неправилност, който е извън предмета на проверката по чл. 288 ГПК. Така или иначе, спор между страните по фактите няма, а те безпротиворечиво се установяват и от доказателствата по делото, но правният извод за недействителността на сделката е изцяло в компетенциите на съда и не зависи от становищата на страните във връзка с нея. Следва да се отбележи, че тезата на ищцата за невъзможен предмет е изначално неправилна, доколкото почива не на твърдението, че сграда в парцела не е съществувала или не е била годен обект на право на собственост, а до такова за несъответствие между фактическото състояние на сградата и документалното й отразяване в регулационния план към 1997г. като „двуетажна жилищна сграда“, и произтичащата от това невъзможност /според ищцата/ да се изясни кои два от четирите етажа са били прехвърлени. Нанасянето на сградата в плана като двуетажна масивна сграда вероятно се дължи на обстоятелството, че независимо от узаконяването през 1991г. жилищните етажи / без сутеренния и таванския/ на четириетажната сграда са останали два, без значение какво е било вътрешното им разпределение. От друга страна, както твърди ищцата и както е приел и въззивният съд, и трите етажа над сутеренния са обособени след 1997г. като самостоятелни обекти на право на собственост с отделни идентификатори, което означава, че към момента на постигнатото съгласие по договора не е съществувала непреодолима правна пречка предмета на сделката да възникне. Дали вещнопрехвърлителният ефект на нотариалния акт от 1997г. касае и третия етаж на сградата / таванския по архитектурния проект/, на който ищцата се легитимира като собственик, е въпрос извън предметния обхват на настоящия облигационен спор. Вторият въпрос няма отношение към изводите на съда по спорния предмет. В случая нито се твърди, нито е установено, че сграда не е съществувала, а че фактически съществуващата сграда на четири етажа е била нанесена в регулационния план като двуетажна жилищна сграда и съответно фигурира с това описание в нотариалния акт. Несъответствието между фактическото състояние на вещта с описанието й по документа за собственост не е пречка за разпореждане с нея. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въззивното решение следва да страда от особено тежък порок ( да е постановено contra legem, extra legem или при груби нарушения на правилата на формалната логика), който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Такъв особено тежък порок касаторът не сочи, а очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната. Така мотивиран, като приема да не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.