Определение № 2000 от 22.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1403/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. И. Ю., срещу определение № 5462/19.03.2025г., постановено по ч.гр.д. № 14869/24г. по описа на СГС, ІІ А ВС, с което е потвърдено първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и прекратяване на образуваното по нея производство по гр.д.№ 38769/23г. по описа на СРС, 127ми състав. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Твърди, че съдилищата са посочили абстрактни и теоретични постулати, без конкретика, касаеща конкретната върната искова молба, а изводът, че с нея не се преследва легитимен интерес бил немотивиран. Като основание за касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3, както и на 280,ал.2, предл. последно ГПК. Частната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че с процесната искова молба, с която Е. М. е предявил срещу Прокуратурата на Република България иск за обезщетение на неимуществени вреди от нарушение на право на ЕС и ООН по прокурорски преписки 15628/2018г. на ВКП; 794/2018г. на АСпП (понастоящем закрита) и1556/2018г. на СП (също закрита) чрез бездействие на прокурор по разследването и незаконно прекратяване на преписката, ищецът не преследва легитимен интерес и действието представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията, чл. 17 от ЕКЗПЧОН по аналогия от чл. 35, т. 3, б. „а“ от Конвенцията, поради което и само на това основание искът се явява недопустим. Намерил е за неоснователни оплакванията за необоснованост на заключението, че ищецът злоупотребява с процесуалните си права, като се е позовал на съществуването на множество заведени от ищеца дела ( цитирани от първата инстанция на три страници) и на обстоятелството, че всички те целят да покажат принципното несъгласие на ищеца с осъждането му с влязла в сила присъда, а не очертават фактически състав на непозволено увреждане. Приел е, че превратното упражняване на правото на иск е ограничено от процесуалния закон – чл.3 ГПК и по тази причина съответно и пропорционално в случая се ограничава неправомерното и несъщинско упражняване на правото гарантираното от чл. 47 ХОПЕС, а именно на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. В случая касаторът не е формулирал правния въпрос/ правните въпроси от значение за изхода на делото, а заявява произволно основанията на чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като в първия случая не сочи и съдебна практика, от чиито разрешения се е отклонил въззивният съд при постановяване на обжалваното определение. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Такъв порок касаторът отново не сочи. Неправилността на определението е изведена с аргументи за незаконосъобразност на процесуалните действия на съда, а техният анализ е извън предмета на проверката в производството по чл. 288 ГПК. В заключение, позоваването на разпоредбите на чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК и на чл. 280, ал.2, предл.последно ГПК е формално и не обосновава допускане на касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.