Определение № 1603 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3487/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. К. против решение № 3293/04.06.2024 г., постановено по гр.д.№ 14225/2023 г. от ІІ-г състав на СГС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение е прието, че предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са неоснователни и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че предмет на оспорване е заповед №РД-20-226/10.10.2022 г. от работодателя „Специализирана болница за активно лечение по детски болести „Професор И. М.“ ЕАД, с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за системно нарушение на трудовата дисциплина в периода от 30.07.2022 г. до 30.09.2022 г. за това, че на 30.07.2022 г. е напуснала преждевременно работното си място – 30 минути по-рано и е оставила без надзор приемния кабинет на болницата; на 26.09.2022 г. се е отнесла грубо и арогантно с кандидат за постъпване на работа в приемен кабинет на болницата, както и със служител на болницата, изпълняващ длъжността „санитар“; на 6-ти срещу 7-му септември 2022 г. ищцата се е разкрещяла на служител на болницата, изпълняващ длъжността „санитар“; за неуплътняване на работното време, тъй като било докладвано, че същата спи по време на нощните си смени, както и за открити фасове от цигари в коша за пране след нощно дежурство. От събрания по делото доказателствен материал – писмени и гласни доказателствени средства съдът е приел за установено, че на 30.07.2022 г. ищцата е напуснала преждевременно работното си място. Това обстоятелство не се оспорва от ищцата както в подадената искова молба, така и в дадените писмени обяснения пред работодателя. Посочва се, че същата е уведомила дежурния лекар, но не твърди да е поискала и да е получила разрешение да отсъства от работното си място от ръководния орган на болницата. Това обосновало съдът да приеме, че е налице нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187,ал.1, т. 1 КТ. По безспорен начин е прието за установени и дисциплинарните нарушения, изразяващи се в грубо отношение и държане с другите служители на болницата. В този смисъл съдът се е позовал на показанията на свидетелите, които е кредитирал като последователни, обективни и безпротиворечиви. Като краен извод съдът е приел, че дисциплинарните нарушения показват постоянство в укоримо поведение, поради което следва да се приеме, че дисциплинарното наказание е съобразено с тежестта на нарушенията; съобразено е още и с липсата на критичност у ищцата и с начина на осъществяването на нарушенията. Работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си на уволнение, поради което иска за отмяната му е неоснователен. Предявеният иск за отмяна на незаконното уволнение, заедно с исковете за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение, са счетени за неоснователни и са отхвърлени. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съдът е посочил и обсъдил доказателствата, от които е направил извод, че описаните в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание дисциплинарни нарушения са извършени, като общото оспорване на ищцата с исковата молба е довело до необходимостта от доказването на фактите по заповедта, което е сторено от работодателя по делото, със събраните доказателства. Съдът не е приел, че ищцата следва да посочи в исковата молба факти и обстоятелства по всяко едно от посочените нарушения, поради което поставения в тази насока правен въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Грубото държане на работника с други служители е обсъдено и прието като едно нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищцата, като поставения в тази насока въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, както и не е разрешен в насоката, в която е поставен въпросът – не е прието, че се касае за множество нарушения, в зависимост от броя на служителите, по отношение на които е налице грубо държане. Съдът не е формирал правни изводи относно спазването на двумесечния срок по чл.194, ал.1 КТ, поради което поставения в тази насока правен въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК. Отделен е въпросът дали въззивния съд е дължал подобно произнасяне, като в тази насока не се сочи процесуалноправен въпрос. Последните два въпроса касаят фактическата обстановка по делото, както и задължението на съда да обсъди доказателствата и да направи извод дали са извършени посочените в заповедта нарушения, което съдът е сторил, излагайки собствени мотиви за това, поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване по тези въпроси. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане до касационно обжалване на решението на въззивния съд, като с оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 1500 лева, заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Водим от горното, състав на ВКС