Определение № 381 от 09.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1331/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по депозирана молба от касатора А. К. Й. с искане да бъде изменено постановеното по делото определение № 3297 от 21.11.2025 г. по т. д. 1331/2025 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО в частта за разноските, като моли присъденото като разход на ответника по касационната му жалба К. Г. М. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 200 лв. да бъде намалено като прекомерно с доводи, че не съответства на фактическа и правна сложност на съдебния спор, както и на установените размери в Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Насрещната страна, К. Г. М., оспорва молбата като неоснователна. Излага, че не са налице предпоставките за намаляване на заплатения адвокатски хонорар, като поддържа, че същият е съответен на осъществената от адвоката работа, под минималния размер е на установените възнаграждения с Наредба 1/2004 г. на ВАС, както и под размера на уговореното и заплатено от касатора адвокатско възнаграждение за представителство му по делото от адвокат пред останалите съдебни инстанции. Молбата е депозирана в срок от надлежно легитимирана страна и е допустима. Молбата е неоснователна. Не са налице основания за изменение на определението в частта за разноските. Както е приел съдът с определението си от 21.11.2025 г., ответникът по касация и по делото доказва извършването на разход за платено адвокатско възнаграждение за представителство пред ВКС в размер на сумата 1 200 лв. за осъществена защита по подадената касационна жалба от ищеца. Предвид нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право на сторените от него разноски съразмерно на отхвърлената част на иска. В случая предявеният от А. К. Й. срещу К. Г. М. иск с правно основание чл. 286 ЗЗД, вр. чл. 79 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв. - претендирана комисионна по договор от 01.06.2016 г. за цялостно уреждане на документалното обезпечаване, обслужване, паспортизиране, описване и физическо прехвърляне на предмета на договора за покупко-продажба - ДМА от изградената наземна и подземна оптична инфраструктура, принадлежаща на „ЗУУМ“ АД, описани в приложение № 1 и приемо-предавателен протокол, неразделна част от договора, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска - 28.11.2022 г., до окончателното й заплащане, е изцяло отхвърлен. Като отклонение от горното общо правило с нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност, ако възнаграждението за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. Съобразно дадените разрешения с мотивите към т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Прието е, че правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК е израз на основното начало в гражданския процес за справедливост и достъп до правосъдие. Според настоящия състав на съда не е налице прекомерност на уговореното от ответника по касация възнаграждение за процесуално представителство по спора, като съдът съобразява предмета на делото, фактическата му сложност – спорност на релевантните факти, събраните доказателства, поддържаните с касационната жалба подробни доводи и възражения, поставените с изложението към касационната жалба въпроси и извършените от процесуалния представител на ответника по касация действия по предоставена правна помощ и защита с депозирания писмен отговор на касационната жалба. По поддържания с молбата по чл. 248 ГПК довод, че съдът следва да се съобразява с установените в Наредба 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимуми, следва да бъде добавено, че на съда му е служебно известно решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, задължително за всички съдилища в Република България/ чл. 633 ГПК/, с което по поставено преюдициално запитване от български съд е отговорено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Цитираната задължителна за съдилищата съдебна практика се съобразява от настоящия състав на съда и при дължимата преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не взема предвид разпоредбите от Наредба 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение