Решение № 117 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1076/2010 г.

Решение № 117 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 1076/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на пълномощника на ЗД [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 130 от 14.07.2010 г. на Софийски градски съд по гр. д. № 4728/2010 г., с което е потвърдено решението на Софийски районен съд от 24.02.2010 г., постановено по гр. д. № 9300/09 по описа на съда, с което са отхвърлени исковете на касатора срещу [фирма] - С. с правно основание чл. 402 (отм.) във вр. с чл. 407 (отм.) от ТЗ за сумата от 5 097 лева и по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 2 327 лева-обезщетение за забава върху горната сума за периода: 15.11.05-13.02.2009 г. Претендира се отмяна на въззивното решение като неправилно, както и потвърденото с него първоинстанционно решение и уважаване на предявените искове. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касация по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че при наличие на дубликат от застрахователна полица срещу риск "гражданска отговорност" изд. от ответното дружество, споразумение между страните за заплащане на застрахователното обезщетение, и неоспорване на този факт от ответника, съдът необосновано е направил извода за липса на застрахователно правоотношение по застраховка срещу риск "Гражданска отговорност " и е отхвърлил иска. Ответникът по касационната жалба в писмено становище изразява становище за нейната неоснователност. С определение № 132 от 28.02.2011 г. постановено по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по значимия за изхода на делото правен въпрос: за доказателствената сила на признанието от страна на ответника на правопораждащи претендираното от ищеца право факти. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното въззивно решение, с което се потвърждава решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен искът на касатора с правно основание с правно основание чл. 402 (отм.) във вр. с чл. 407 (отм.) от ТЗ за сумата от 5097 лева и акцесорния по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 2 327 лева-обезщетение за забава върху горната сума, съдът е приел, че ищцовото застрахователно дружество е активно легитимиран като носител на правото на сурогационен иск, с оглед наличието на застрахователно правоотношение по застраховка "Автокаско", настъпили вреди от ПТП и заплащане на застрахователно обезщетение на пострадалото лице от негова страна. За да отхвърли иска се е позовал на липса на застрахователно правоотношение по застраховка срещу риск "Гражданска отговорност" между деликвента и ответния застраховател като основание за отговорността на последния. По основателността на касационната жалба: Касационната жалба е основателна. По делото е установено от събраните пред двете инстанции по същество писмени доказателства и заключения на автотехническата и счетоводна експертиза следното: Налице е застрахователно правоотношение по застраховка "Автокаско" между ищеца и пострадалото лице, настъпили са вреди за последния от ПТП и ищецът е заплатил застрахователно обезщетение на пострадалото лице на 15.11.2005 г. в размер на 24 062 лева, което е констатирано в заключението на счетоводната експертиза, с което е осъществен правопораждащия фактически състав на суброгацията по чл. 402 (отм.) вр. с чл. 407 (отм.) от ТЗ . Относно съществуването на застрахователно правоотношение по застраховка срещу риск "Гражданска отговорност" на деликвента в ответното дружество са приети дубликат от застрахователна полица срещу риск "гражданска отговорност" издадена от ответното дружество и споразумение между страните по делото от 29.12.2006 г., с което двете застрахователни дружества изрично третират процесната претенция и чрез взаимно прихващане на насрещни вземания я погасяват до размера на 18 956 лева от общо дължимите 24 082 лева. Двете писмени доказателства: дубликата от застрахователната полица и споразумението, не са оспорени относно верността на съдържание и автентичност от страна на ответника. В писмения отговор на исковата молба ответната страна се е позовала именно на горните доказателства, за да обоснове, че оспорва вземането само по размер, но не и по основание, а в открито съдебно заседание на 09.10.2009 г., проведено пред първоинстанционния съд, представителят на Д. -ОЗ АД изрично признава съществуването на застрахователното правоотношение по риск "Гражданска отговорност" между деликвента и самия застраховател-ответник по иска. От така изложените факти следват следните правни изводи по основателността на жалбата: Основателни са оплакванията в касационната жалба за необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. От съвкупната преценка на приетите и неоспорени дубликат от застрахователна полица срещу риск "гражданска отговорност" издадена от ответното дружество и споразумение между страните по делото от 29.12.2006 г., както и от изричното признание от представителя на ответното дружество на съществуването на застрахователното правоотношение по риск "Гражданска отговорност" между деликвента и самия застраховател-ответник по иска следва, че искът е доказан по основание. Това е така доколкото, съгласно чл. 175 от ГПК направеното от страна на страната или неин представител признания на факти се преценява, с оглед на всички обстоятелства по делото. Ето защо и с оглед изложеното, настоящият състав на ВКС, при констатираното противоречие на обжалваното решение с влязло всила Р от 26.05.2009 г. на СРС, ГК, 76 състав по гр. д. № 9299/09 по релевантния обуславящ въпрос и на основание чл. 291, ал. 1 от ГПК приема за правилна практиката намерила израз във второто. Така мотивиран, съдът намира, че обжалваното въззивно решение следва да се отмени, съгласно чл. 293, ал. 2 от ГПК на посочените в жалбата и разгледани от ВКС основания, съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК, и тъй като не се налага събиране на нови доказателства дължи произнасяне по същество на спора. По размер исковата претенция се доказва от констатациите в допълнителнителното заключение на автотехническата експертиза и съобразно с извършеното в цитираното споразумение за прихващане от 29.12.2006 г. възлиза до размера на предявения иск - 5 097 лева. Неоснователно се явява възражението на ответника, че с посоченото споразумение по волята на страните не се дължи заплащане на обезщетение над прихванатия размер, тъй като в него липсва подобна клауза. Върху дължимата сума се дължи и лихва -обезщетение за забава която за периода от плащането на обезщетението от застрахователя по "Автокаско" 15.11.2005 г. до датата на предявяване на иска 13.02.2009 г. възлиза на 2 293,29 лева, както и законната лихва от тази дата до окончателното плащане. За разликата до пълнопредявения размер от 2 327 лева обжалваното отхвърлително решение следва да се потвърди. По отношение на разноските: Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 81 от ГПК заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждения за един адвокат в производствата пред трите инстанции се заплащат от ответника, съобразно уважената част от исковете. Такова искане е направено от страна на пълномощника на касатора-ищец в самата касационна жалба. Същите възлизат общо за трите инстанции в размер на 1 386 лева-общо. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение