Определение № 99 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4422/2021 г.

Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Р. А., чрез адвокат В. Г.-Д., срещу решение № 64 от 07.07.2021 г. по в.гр.д.№ 219/2021 г. на Добрички окръжен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение № 260004 от 13. 01. 2021 г. по гр. д. № 484/2019 г. на РС –Тервел, са уважени предявените от А. Н. А., А. М. и Б. М. И. против С. Р. А. и Д. Ю. А. искове с правни основания чл. 108 ЗС - за установяване на собствеността и предаване владението върху 1/2 ид.ч. от къща и лятна кухня с обща застроена площ от 100 кв. м. и стопански постройки, построени в общинско дворно място съставляващо УПИ .... в кв. .....по регулационния план на [населено място], общ. Тервел, [улица] чл. 537, ал. 2 ГПК – за отмяна на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № .... г. по описа на нотариус с рег. № 174 на НК в частта му признаваща С. Р. А. и Д. Ю. А. за собственици по давност на 1/2 ид.ч. от описаните сгради. Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – допускане на гласни доказателства във въззивното производство в нарушение на чл. 269, ал. 1 ГПК и необсъждане в съвкупност на събраните по делото писмени и гласни доказателства в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, поради необоснованост на фактическите изводи и поради допуснати нарушения на чл. 79, ал 1 и чл. 69 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ищците А. Н. А., А. М. и Б. М. И., както и от ищците по отношение на които производството по делото е прекратено – Ю. С. С. и С. Ю. С., чрез адвокат В. Д., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Делото е висящо в частта по предявените от А. Н. А., А. М. и Б. М. И. срещу С. Р. А. и Д. Ю. А. искове по чл. 108 от ЗС, за 1/2 ид.ч. от описаните по-горе сгради, основани на наследяване на Б. О. М. и придобиване на собствеността върху сградите от наследодателя въз основа на отстъпено и реализирано право на строеж върху държавна земя. Твърди се, че след изселването си в Република Турция, наследодателят на ищците предоставил къщата за ползване на ответниците с уговорката да плащат дължимите за нея данъци и такси. През всичките години, в които живеели в имота, ответниците по никакъв начин не показали пред ищците промяна в намеренията, с които го ползват. Едва след смъртта на Б. М. ищците разбрали, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за право на собственост върху имота по давност. По тези съображения искат да бъдат признати за собственици на притежаваната от тях по наследство идеална част от процесния имот и да бъдат осъдени ответниците да им предадат владението върху същия, както и да бъде отменен, на осн. чл. 537, ал. 2 от ГПК, констативният нотариален акт, невярно легитимиращ ответниците като изключителни собственици на имота. Исковата молба е с вх. № 2952/13.12.2019 г. В отговора на исковата молба ответницата Д. Ю. А. не е оспорила, че наследодателят на ищците Б. О. М. е бил собственик на процесните сгради. Посочила е, че през 1992 г., след изселването му в Република Турция, ответниците по иска се разбрали с него да живеят в къщата му и да плащат данъците за нея. През 2008 г. били посъветвани, след като вече 16 години живеят в имота и се грижат за него, да се снабдят с нотариален акт, което те и сторили. Ищците и наследодателят им не са имали никакви претенции към процесния имот и същият е бил придобит от ответницата, заедно със съпруга й, по давност. Ответникът С. Р. А. не е изразил становище по иска. Въззивният съд е приел за установено, че Б. О. М. е починал на 09.07.2011 г. и е оставил законни наследници дъщеря си С. И. С., починала на 21.07.2016 г., и сина си М. О. А., починал на 20.10.2017 г. и оставил законни наследници ищците А. Н. А., А. М. и Б. М. И., негови съпруга и деца. С решение по протокол № 5/20.03.1965 г. на ИК на ОНС на Б. О. М. е отстъпено право на строеж върху държавно дворно място в [населено място], общ. Тервел, съставляващо парцел ....в кв. ....по регулационния план на селото, по силата на което същият построил и придобил в собственост къща с лятна кухня и стопански постройки. В края на 80-те години Б. О. М. заминал да живее в Република Турция, през 1992 г. допуснал ответниците – съпрузи да живеят в имота му с уговорката да го поддържат и да плащат данъците за него. Оттогава ответниците живеят в този имот. С н.а. № .... г. ответниците били признати за собственици по давност на процесната жилищна сграда и лятна кухня с обща застроена площ от 100 кв. м., както и на стопански постройки, построени в държавно дворно място УПИ ....в кв. ....по регулационния план на [населено място], общ. Тервел. След смъртта на Б. М., синът му М. О. А. посетил селото и узнал, през 2014-2015 г., че ответниците се снабдили с нотариален акт за собственост върху имота по давност. От правна страна съдът е приел, че Б. О. М. би могъл да загуби придобитото право на собственост върху процесните имоти, ако друг го придобие или той се откаже от него, съгласно чл. 99 ЗС, както и че в случая не е осъществена хипотезата, на която се позовават ищците - не е доказано да са придобили правото на собственост върху сградите по давност. Установената от тях фактическа власт през 1992 г. е на договорно основание (по споразумение със собственика, който ги е допуснал да живеят в имота срещу задължението от тяхна страна да плащат данъците и да го поддържат), с характер на държане и не е доказано впоследствие ответниците да са преобърнали държането във владение, демонстрирайки явно намерението си за своене и довеждайки това до знанието на собственика. Презумпцията на чл. 69 ЗС е приета за оборена, предвид обстоятелството, че фактическата власт е установена на облигационно основание и към установяването й по своя характер е била държане, а не владение. Прието е, че снабдяването на ответниците на 14.11.2008 г. с нотариален акт за собственост върху имота по давност е израз на промяната в намерението им, но не е доведено до знанието на собственика Б. О. М., както и че макар нотариалният акт да се съхранява на общодостъпно място, с възможност всеки да се запознае с него, не е в тежест на собственика регулярно да следи дали този, на когото е предоставил имота си за ползване, не е отстъпил от постигнатата уговорка и не е започнал да го свои. Най- рано от 2014 г. – 2015 г. би могло да се приеме, че ответниците за трансформирали държането във владение, демонстрирайки явно намерение за своене към един от наследниците на Б. М. - неговия син М. О. А., но до предявяване на иска изискуемият по чл. 79, ал. 1 от ЗС срок не е изтекъл и ответниците не са придобили правото на собственост върху имота по давност. След смъртта на собственика Б. О. М. правото на собственост върху процесните сгради е наследено от сина му М. О. А. – 1/2 ид.ч., наследен от ищците А. А., А. М. и Б. И., и от дъщеря му С. И. С. - 1/2 идеална част. Ответниците владеят имота, но не разполагат с противопоставимо на ищците правно основание. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси са следните: 1. може ли да се опровергава съдържание на официален документ със свидетелски показания; 2. необсъждането на част от събраните по делото доказателства – удостоверение за заплатени данъци и хронология към тях и превратното им тълкуване от съда води ли до неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение; 3. като се е произнесъл по искова молба, подадена и от починало лице, заместено в хода на производството от неговите наследници по какъв иск се е произнесъл Районен съд-Тервел. Твърди се, че по горепосочените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 34 от 04.04.2014 г. по търг.д.№ 1282/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 216 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 2182/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603/2012 г. на ВКС, І г.о., определение № 220 от 14.05.2020 г. по гр.д.№ 4331/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. и с решение № 465 от 15.11.2013 г. по гр.д.№ 528/2013 г. на Добрички окръжен съд. Първият въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът за доказателствената сила на нотариалните актове по чл. 587 ГПК, реда за оспорване на признатото с акта право на собственост и за разпределяне на доказателствената тежест между страните във връзка с оспорването е разрешен с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Нотариалният акт, издаден по реда на чл. 587 ГПК, представлява официален документ, който се ползва с предвидената в чл. 179 ГПК доказателствена сила относно извършените от нотариуса действия: че е издаден от посочения нотариус, на посоченото в него време и място; че са представени описаните в акта документи; че е издадено от нотариуса постановлението за признаване на собствеността. Тази материална доказателствена сила може да бъде оборвана чрез оспорване истинността на нотариалния акт като писмено доказателство, т. е. по реда на чл. 193 ГПК. Цитираните разпоредби обаче не намират приложение при оспорване на признатото с акта право на собственост, тъй в този случай не се оспорва истинността на нотариалния акт като документ, а на удостовереното с него материално право. В този смисъл е и решение № 77 от 29.05.2014 г. по гр.д.№ 7783/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., в което е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и при оспорване на правния извод на нотариуса не намира приложение редът на чл. 193 ГПК, т. е. не се извършва опровергаване съдържанието на официален документ по смисъла на чл. 164, ал. 1, т. 2 ГПК, за да не са допустими свидетелски показания. В случая въззивният съд не е процедирал в противоречие с разрешенията, дадени в тълкувателното решение. В резултат на съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства съдът е формирал извод за опровергаване на констатацията на нотариуса, че ответниците са придобили по давност правото на собственост върху процесния недвижим имот, и за недоказаност за удостовереното от нотариуса оригинерно придобивно основание. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на решението и по втория въпрос. Действията на въззивния съд съответстват напълно на трайно установената практика на ВКС по въпроса касаещ задължението на въззивната инстанция, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор и в пределите очертани с въззивната жалба и отговора на същата, да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъди защитните тези и доводи на страните, както и да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В случая въззивният съд, след обсъждане на всички събрани по делото доказателства и разглеждане на доводите и възраженията на страните, е приел, че фактическата власт върху имота е установена на облигационно основание, като държане, което оборва презумпцията на чл. 69 ЗС, поради което ответниците е следвало да докажат промяна в намерението, с което се държи имотът. Плащането на данъци не съставлява действие, което установява наличието на владение. Чрез данъчно деклариране не може да се демонстрира завладяване на имота, тъй като действията, с които се демонстрира промяната на държането във владение следва да бъдат конкретни по отричане правата на собственика и да бъдат демонстрирани именно спрямо него ( решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 1405 от 2009 г. на ВКС, I г. о.). И третият въпрос не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросът касае частта от въззивното решение, с която е обезсилено първоинстанционното в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 108 ЗС, предявен от Ю. С. С. и С. Ю. С., конституирани като ищци на основание чл. 227 ГПК, в качеството им на наследници на починалата преди предявяване на иска, но посочена в исковата молба като ищца С. Р. А., и е прекратено производството по делото в частта по исковете по чл. 108, предявени от посочените лица. В тази част въззивното решение е влязло в сила, тъй като не е обжалвано нито от ищците Ю. С. С. и С. Ю. С., нито от ответниците Д. Ю. А. и С. Р. А.. А и такава жалба от ответниците по иска би била недопустима, предвид липсата на правен интерес от обжалване на благоприятно за тях въззивно решение (обезсилващо първоинстанционното решение и прекратяваща производството по делото в частта по предявените срещу тях от Ю. С. С. и С. Ю. С. искове по чл. 108 ЗС). Независимо от това, за яснота следва да се посочи, че с т. 2 на ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникване на правото на иск. Страни по делото могат да бъдат само процесуално правоспособни лица и това е условие за допустимостта на гражданския процес като производство. Починалото физическо лице не е правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на процесуални правоотношения като страна. А началната липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение, е пречка за настъпване на процесуално правоприемство по чл. 227 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение на възникналия процесуалноправен въпрос по настоящото дело е в пълно съответствие с практиката на ВКС. Ответниците претендират присъждане на деловодни разноски за настоящата инстанция, но няма доказателства такива да са извършени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,