Определение № 37 от 28.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2877/2020 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал.3, вр. с 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Приста Ойл Холдинг“ ЕАД – гр.София, представлявано от адв.Л. Т., срещу въззивно решение № 8822/23.12.2019 г., постановено по възз.гр.д. №5193/2019 г. на Софийски градски съд в частта му с характер на определение, с която е потвърдено определение № 51404/26.02.2019 г. по гр.д.№70622/2017 г. на Софийския районен съд за оставяне без уважение молбата на страната за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Жалбоподателят е изложил доводи за незаконосъобразност на определението, като сочи, че въззивният съд неправилно е определил размера на минимално дължимото адвокатско възнаграждение, че е необоснована преценката му за фактическата и правна сложност на делото и за наличието на предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение. В изложението си жалбоподателят сочи, че касационният контрол следва да се допусне по въпросите за начина на определяне на минималния размер адвокатско възнаграждение при съединяване на искове по чл.344, ал.1, т.1 – т.3 КТ, за задължението на съда да изложи мотиви, когато прилага разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК и как следва да се преценя фактическата и правна сложност на спора. Ответната страна по частната жалба - Е. В. Д. не е представила писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да потвърди определението на първата инстанция, с което молбата на страната за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските е оставена без уважение, въззивният съд е приел, че претендираните от ответника по трудовия спор разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 000 лв. (с ДДС) са прекомерни с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото – същата не е висока и не се отличава с някаква особена специфика от обичайната за този вид дела. Споделил е също извода на СРС, че при съединени за общо разглеждане искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ размера на минималното адвокатско възнаграждение се определя съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ, като в случая то възлиза на сумата 1 532.84 лв., изчислена според материалния интерес на оценяемия иск по чл.225, ал.1 КТ (24 912.45 лв.). При тези данни е прието, че възражението на насрещната страна за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно и правилно размерът му е намален до присъдената с първоинстанционното решение сума от 1 650 лв. с ДДС. По изложените съображения е направен извод, че частната жалба на страната срещу определението на СРС, с което е оставена без уважение молбата за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, е правилно и следва да се потвърди. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, първият въпрос в изложението обуславя допускането на касационния контрол. По този въпрос в трайната практика на ВКС (вж. - определение № 151/09.05.2016 г. по гр. д. № 5951/2015 г., III г.о., определение № 821/23.12.2015 г. по гр. д. 5438/2015 г., IV г. о., определение № 732/28.06.2017 г. по гр. д. № 5545/2016 г., IV г. о., определение № 240/19.08.2020 г. по гр. д. № 3430/2019 г., III г.о., определение № 91/02.04.2020 г. по гр.д. № 2350/2019 г., IV г. о., определение № 371/ 02.10.2019 г. по гр.д. № 4383/2018 г., III г. о., определение № 25/23.01.2019 г. по гр. д. № 3468/2018 г., IV г. о. на ВКС и др.) безпротиворечиво се приема, че минималното възнаграждение при обективно съединяване на искове за отмяна на уволнението, възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа, се определя сумарно, както следва: на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за МРАВ - общо една минималната месечна заплата, когато исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ са съединени; и по реда на чл.7, ал. 2 от Наредбата за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ - съобразно материалния интерес. В случая, приетото от въззивния съд в обжалваното определение противоречи на правните разрешения в трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.7, ал.1, т.1 и чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. на МРАВ. Другите два въпроса в изложението не обуславят допускането на касационния контрол, доколкото са аргументирани с доводи за необоснованост на приетото от въззивния съд относно фактическата и правна сложност на спора. Разглеждането им в този контекст е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Освен това, без съмнение съдът трябва да изложи мотиви (кратки или по-подробни), когато прилага разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК и в случая това е направено, а въпросът за преценката относно действителната и правна сложност на спора във всеки отделен случай е конкретна. Тя най-общо зависи обема процесуални действия на страните и на съда, от сложността на правната специфика на разглежданите въпроси, времето за разглеждане и приключване на делото и др. Въззивният съд се е съобразил с тези положения, поради което предпоставки за селектиране на частната касационна жалба по тези въпроси не са налице. По съществото на жалбата: С оглед дадения отговор на първия правен въпрос в изложението, въззивното определение, с което е прието, че при обективно съединени искове по чл.344, ал.1, т.1 – т.3 КТ, минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя само на база цената на имуществения иск за обезщетение по чл.344, ал.1, т.3 вр. с чл.225, ал.1 КТ, респ. по реда на чл.7, ал.2 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ, е неправилно. В случая, за двата съединени иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ минималното възнаграждение е в размер на 460 лв. (МРЗ към 2017 г. - датата на сключване на договора за процесуално представителство и защита пред първата инстанция), а за оценяемия иск по чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225, ал.1 КТ – размерът е 1 277.37 лв., изчислен съгласно правилото по чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата върху сумата 24 912.45 лв., или общо минималният размер на възнаграждението е 1 737.37 лв. Съгласно § 2 а от ДР на Наредба № 1/2004 г., за регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. В случая, с включването на дължимия ДДС, минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на сумата 2 084.84 лв. и до този размер е възможно намаляването му, а не до размера на сумата 1 650 лв., както е посочено в обжалвания акт. Предвид изложеното, правилно въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение, тъй като спорът не е с фактическа и правна сложност, различаваща се от обичайната за този вид дела, но неправилно (незаконосъобразно) е изчислен размера, до който да се редуцира. Поради това, обжалваното решение в частта, имаща характер на въззивно определение по чл.248, ал.3 ГПК, с което е потвърдено първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, е неправилно и следва да се отмени. Вместо това следва да се допусне изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските за тази инстанция и на жалбоподателя да се присъди сумата 2 084.84 лв. с ДДС. Доводите, че не са налице условията по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на възнаграждението са неоснователни. Предвиденият в закона ред за намаляване на адвокатското възнаграждение не рефлектира в договорните отношения между адвокат и клиент, а е израз само на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие (вж. в т.см. - мотиви по т.3 от ТР № 6/2013 г. по т.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС). Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение