Определение № 60339 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е определение № 2371/14.09.2021 г. по ч.гр.д. № 2266/2021 г., с което Софийски апелативен съд е оставил без разглеждане частната жалба на А. Б. М. срещу определение от 21.06.2019 г. по гр.д. № 14831/2019 г. на Софийски градски съд за оставяне без разглеждане на инцидентен установителен иск по молба вх. № 329813/21.06.2021 г. от А. Б. М. Определението се обжалва от А. Б. М. с доводи, чието обобщаване ги свежда до оплакването, че противоречи на чл. 2 ГПК, която задължава съдът да разгледа всяка молба за защита на лични и имуществени права. Настоящият състав намира частната жалба с допустим предмет (арг. от чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК), в компетентност на Върховния касационен съд (арг. от чл. 264, ал. 2, изр. 1, пр. 1 ГПК), при надлежна процесуална легитимация (жалбоподател е ищецът по делото, чието право на частна жалба обжалваното определение отрича), спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но неоснователна. Съображения: В съответствие с исковата молба (включително на допълненията и уточненията към нея) в обжалваното определение Софийският апелативен съд е преценил, че гражданското дело пред Софийски градски съд е образувано по следните осъдителни искове по чл. 45 ЗЗД на ищцата А. М., а именно: 1) срещу ответника И. Г. Ж. (заместена при условията на чл. 227 ГПК от М. С. Ж.) за сумите 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 100 000 лв. – обезщетение за имуществените поради това, че първоначалният ответник с измамливи действия, лъжливи твърдения и без да притежава валидно доказателство е иницирал гр.д. № 12957/2009 г. пред СГС и се е снабдил с изпълнително основание (с влязло в сила осъдително решение) срещу А. М.; 2) срещу ответника В. С. В. за сумата 50 000 лв. – обезщетение за имуществените вреди поради това, че като ЧСИ, пред когото по молба от привидния кредитор И. Ж. е било образувано изп.д. № 20158490400711, е провел незаконно принудително изпълнение върху несеквестируем имот на А. М., а впоследствие – я набедил и наклеветил в жалба до прокуратурата с неверни твърдения за дееспособността й, и 3) срещу ответника А. С. П. за сумите 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 200 000 лв. – обезщетение за имуществените поради това, че е привиден купувач и привиден кредитор, на когото несеквестируемият имот е възложен с влязло в сила постановление от 01.12.2017 г. и е въведен във владение. В съответствие с молба вх. № 329813/21.06.2021 г. в обжалваното определение Софийският апелативен съд е преценил, че А. М. е поискала Софийският градски съд да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск, че първоначалният ответник И. Ж. не притежава изпълняемото право по влязлото в сила решение. С обжалваното пред Софийския апелативния съд определение (от 21.06.2019 г. по гр.д. № 14831/2019 г. на Софийски градски съд) инцидентният установителен иск е „оставен без разглеждане“. За да остави частната жалба на А. М. срещу това определение без разглеждане, Софийският апелативен съд е приел, че са идентични правните последици на определението, с което съдът „оставя без разглеждане“ инцидентният установителен иск (такъв е изказът, използван от Софийския градски съд), и тези на определение, с което съдът отказва да приеме за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск. Настоящият състав също приема, че без значение на използваната терминология, и в двете хипотези инцидентият установителен иск не става предмет на делото, а по него сезираният съд не дължи произнасяне по същество. Следователно в съответствие с т. 7а ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС Софийският апелативен съд е оставил без разглеждане като недопустима частната жалба на А. М. срещу определението от 21.06.2019 г. по гр.д. № 14831/2019 г. на Софийски градски съд. Съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за всички органи на съдебната власт. След т. 7б от същото тълкувателно решение в своята практика Върховният касационен съд константно приема, че определението с отказ съдът да допусне изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер, когато искът не е предявен като частичен, е единственият отказ да се допусне изменение на иска, подлежащ на инстанционен контрол. Извършеното нормативно и последователно провежданото казуално тълкуване на Върховния касационен съд не е в противоречие с чл. 2 ГПК. Във всички проявни форми на изменение на иска чрез добавяне на нов обективно съединен иск, наред с разглежданите (инцидентният установителен иск е в тази група), отказът на съда да го допусне не лишава страните от право на защита по допълнително заявеното субективно право, а само от възможността то да се осъществи в рамките на висящото дело. При тези мотиви, съдът