Определение № 187 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 2226/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника „ЗАД ОЗК – Застраховане“ АД срещу определение на Софийски апелативен съд, с което по искане на пълномощника на ищците М. Б. и Р. К. съдът на основание чл. 248, ал. 1 ГПК е изменил постановеното въззивно решение в частта за разноските, като е увеличил присъденото в полза на упълномощения от ищците адвокат възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивното производство от 2646 лв. допълнително със сумата 2646 лв. Изложени са оплаквания за неправилност на определението с искане за отмяната му със съответните последици. Насрещната страна оспорва жалбата. Въззивното производство е било образувано по жалби и на двете страни – от ищците по отношение на отхвърлените части (40000 лв. за ищеца Б. и 120000 лв. за ищеца К.) от предявените искове по чл. 432, ал. 1 КЗ, а от ответника – по отношение на уважените над 80000 лв. части, т. е. за 80000 лв. по иска на ищеца Б. и 100000 лв. по иска на ищеца К.. Извода си, че на упълномощения от ищците адвокат следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивното производство общо в размер на 5292 лв., въззивният съд в определението си е обосновал със съображенията, че при общ материален интерес съобразно предмета и на двете жалби от 340000 лв. минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по правилата на НМРАВ, е 9996 лв. с ДДС, от които следва да бъдат присъдени 5292 лв. пропорционално на уважената част от исковете, предмет на жалбата на ответника. Частната жалба е обоснована с довода, че при обжалваем интерес от 340000 лв. общият минимален размер на възнаграждението е 8330 лв., от които следва да бъдат присъдени 32 %, тъй като исковете са уважени за 68 % и отхвърлени за 32 %. Така изложените доводи са изцяло неоснователни. Действително при обжалваем интерес от 340000 лв. минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ е 8330 лв. Предвид представените доказателства за данъчната регистрация на пълномощника, липсата на спор в тази насока и съобразно установената последователна практика на ВКС обаче върху това възнаграждение следва да бъде начислен ДДС, с което общият размер възлиза на 9996 лв. Уважената част от исковете, предмет на въззивното производство според жалбата на ответника (180000 лв.), обаче е 52.94 % от общия обжалваем интерес, поради което дължимото възнаграждение е в размер на 5292 лв., както правилно е приел въззивният съд. Следва да се отбележи, на първо място, че посоченото от жалбоподателя съотношение е неправилно, тъй като отразява размера на уважените, респ. отхвърлените, части от исковете спрямо общия им размер, без да съобразява липсата на жалба относно уважените до размер на 80000 лв. части за всеки иск, а не съотношението между уважени и отхвърлени части от исковете, останали за разглеждане от въззивния съд. Последното би имало значение само в случай на изменение на първоинстанционното решение и произтичащата от това ревизия на разноските за първоинстанционното производство, докато в разглеждания случай предмет на обсъждане са само разноски за въззивното производство. На второ място, очевидно несъстоятелна е и тезата, че след като исковете са уважени до 68 %, на пълномощника на ищците следва да се присъдят съответстващите на отхвърлените, а не на уважените части, 32 % от минималния размер на възнаграждението. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С тези мотиви съдът