Решение № 643 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3869/2025 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. И. С., представлявана от адв. Г., срещу онази част от Решение № 967/10.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1180/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, в която е потвърдено решение от 17.02.2025 г., постановено по гр. д. № 13397/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. И. С. срещу Министерство на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 36 ЗА, вр. чл. 286 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: сумата над 118 985, 53 лв., с вкл. ДДС, до 158 647, 37 лв., с вкл. ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие по обжалване пред ВКС на Решение № 10489/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 768/2019 г. по описа на САС въз основа на Договор № РД-02 2910402/29.12.2010 г. за предоставяне на правни услуги, ведно със законната лихва за периода от 20.09.2022 г. до изплащане на вземането, сумата над 10 212, 97 лв. до 13 617, 00 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.11.2021 г. до 20.09.2022 г., начислена върху главницата за адвокатско възнаграждение по Договор № РД-022910402/29.12.2010 г. за предоставяне на правни услуги, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 06.10.2022 г. по ч. гр. д. № 50974/2022 г. по описа на Софийски районен съд. В касационната жалба на И. И. С., представлявана от адв. Г., се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд не е съобразил обстоятелството, че възложителят неоснователно оттеглил пълномощията си от адв. С., поради което тя имала право на възнаграждение в пълен размер на основание чл. 26, ал. 2, предложение първо ЗА. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и уважаването на исковете. Ответната по тази касационна жалба страна МРРБ, чрез процесуален представител адв. П., я оспорва. Касационното производство е образувано и по касационна жалба на МРРБ, представлявано адв. П., срещу същото въззивно решение в частта, в която като краен резултат са уважени частично предявените от И. И. С. срещу МРРБ искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 36 ЗА, вр. чл. 286 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: сумата от 118 985, 53 лв., с вкл. ДДС, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие пред касационната инстанция по обжалване пред ВКС на Решение № 10489/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 768/2019 г. по описа на САС въз основа на Договор № РД-02 2910402/29.12.2010 г. за предоставяне на правни услуги, ведно със законната лихва за периода от 20.09.2022 г. до изплащане на вземането, и сумата от 10 212, 97 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 16.11.2021 г. до 20.09.2022 г., начислена върху главницата за адвокатско възнаграждение, ведно сьс законната лихва за периода от 20.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.10.2022 г. по ч. гр. д. № 50974/2022 г. по описа на Софийски районен съд. В касационната жалба на МРРБ се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд при тълкуването на договора неправилно е установил действителната обща воля на страните и не е съобразил, че МРРБ не е възлагало на адвокат С. действия по изготвяне и депозиране на касационна жалба, поради което задължение за МРРБ за плащане на възнаграждение на основание договора между страните не е възникнало. Ответната по тази касационна жалба страна я оспорва. С определение № 2232/29.04.2026 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по касационните жалби и на двете страни - по въпросите, поставени от касатора С., дължи ли се адвокатско възнаграждение при неоснователно оттегляне на пълномощията на адвоката на основание чл. 26, ал. 2 ЗА и длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички твърдения и доводи на страните, както и по въпроса, формулиран от МРРБ, относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД, с оглед проверка на въззивното решение за противоречие с посочената от касаторите и служебно известната на съдебния състав практика на ВКС. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след като разгледа касационните жалби, приема следното. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е установил, че страните по спора били обвързани от действието на договор № РД 02-2910402/29.12.2010 г., по силата на който МРРБ възложил на адв. И. И. С. процесуална защита, изразяваща се в изготвяне и подаване на искова молба за образуване на дело за защита на интересите на Държавата, касаеща недвижим имот - дворец „Врана“ - Столична община, както и процесуална защита по образуваното дело до приключването на съдебното производство пред всички инстанции с влязъл в сила съдебен акт, както и в евентуалните производства по отмяна на влезли в сила съдебни решения (чл. 1.1). В ал. 2 било посочено, че правната помощ се извършва по реда на Закона за адвокатурата и включва: проучване на предоставената от възложителя документация и информаия; проучване на цялата документация, свързана с имота по ал. 1, намираща се в съответните институции, ведомства и архиви, и подготовката й за прилагане като доказателство към исковата молба; изготвяне на искова молба, подготовка на документи, становища и доказателства и представяне на такива при необходимост по делото в зависимост от хода на същото; процесуално представителство по време на заседания на съда съвместно с упълномощените от възложителя юрисконсулти на МРРБ и Областната администрация; даване на писмени и/или устни правни съвети, становища и консултации на възложителя във връзка с делото в случай, че такива са били поискани от същия; изготвяне на необходимите документи и книжа в образувания процес с оглед защита интереса на Държавата; извършване на други правни и фактически действия във връзка с делото. Съгласно чл. 3 от договора същият имал сила от подписването му до приключване на съдебното производство пред всички инстанции, както и до приключване на евентуалните производства по отмяна на влезли в сила съдебни решения съгласно действащото българско законодателство. В чл. 20 било уговорено, че договорът може да бъде прекратен по взаимно съгласие; едностранно от възложителя с 30-дневно писмено уведомление, отправено до изпълнителя, както и едностранно от възложителя в хипотезите на неизпълнение на задълженията на изпълнителя. Възложителят си запазил правото да поднови или оттегли пълномощното на изпълнителя след приключването на делото пред всяка съдебна инстанция (чл. 21). В настоящия случай ответникът се позовавал на отправено от него до насрещната страна предизвестие за прекратяване на договорните отношения. Въззивният съд приел, че то било изпратено на 16.09.2021 г. с изх. № 92-00-138/97 и получено от адв. С. на 27.09.2021 година. В него МРРБ посочило, че на основание чл. 20, т. 2 прекратява договора с изтичането на 30-дневен срок от получаването на уведомлението, както и че оттегля пълномощията на адв. С., считано от момента на получаването му, на основание чл. 21 от договора. Електронно писмо със същите изявления постъпило в електронната поща на адв. С. на 21.09.2021 г. след подготвянето му за изпращане от МРРБ на 16.09.2021 г., а тя прочела същото на 24.09.2021 година. Тези факти САС установил както от писмените доказателства по делото, така и от заключението към компютърната съдебнотехническа експертиза, изслушано в производството пред първоинстанционния съд, и разясненията на вещото лице при разпита му в открито съдебно заседание. За безспорно между страните апелативният съд приел, че на 20.09.2021 г. адв. С. подала касационна жалба срещу Решение № 10489/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 768/2019 г. по описа на САС, с вх. № 35971/20.09.2021 г., т.е. преди получаване на писмото, с което били оттеглени пълномощията й по делото, респ. се прекратявал сключеният между страните договор от 29.12.2010 година. Позовал се е на чл. 7 от договора, съгласно който възложителят поел задължение да се произнасе по предложенията за процесуални искания или за водене на делото, отправени до него от изпълнителя по надлежния ред, в срок до 10 дни от получаването им, но това произнасяне следвало да бъде получено от изпълнителя не по-късно от 5 дни преди изтичането на определения от съда срок. В чл. 11 от съглашението страните се договорили предприемането на действия, представляващи разпореждане с предмета на делото, задължително да се съгласува от изпълнителя в разумен срок с лицата по чл. 8, т.е. тези, които възложителят определил като лица за контакти. По силата на чл. 12 от договора в 7-дневен срок от приключване на производството пред съответната инстанция изпълнителят следвало да представи на възложителя отчет за извършената работа и извършените разноски във връзка с производството и да съгласува предприемането на следващи действия пред по-висша инстанция съгласно действащото законодателство. Между страните липсвал спор относно това, че адв. С. изпратила електронни писма до ответника на 29.07.2021 г., 31.08.2021 г. и 13.09.2021 г., с които го уведомила за изхода на в. гр. д. № 768/2019 г. на САС. На 31.08.2021 г. тя изпратила писмен доклад до МРРБ за възможните процесуални действия след постановяването на въззивното решение, като предложила да се пристъпи към изготвяне на касационна жалба. МРРБ било уведомено, че срокът за касационно обжалване изтичал на 23.09.2021 година. С писмо, получено на 24.09.2021 г. от МРРБ, адв. С. уведомила възложителя за подадената на 20.09.2021 г. касационна жалба, изложението на касационните основания, както и че на 23.09.2021 г. тя представила в съда платежно нареждане за държавна такса за допускане на въззивното решение до касационното обжалване. На 23.09.2021 г. представила и проформа фактура на възложителя. От събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпит на свидетели – бивши и настоящи служители на МРРБ - въззивният съд установил, че първоначално МРРБ не било наясно каква позиция да заеме – дали да обжалва или не въззивното решение. Междувременно още при действието на процесния договор от 29.12.2010 г. МРРБ започнало преговори с друго адвокатско дружество по повод защитата по делото за собствеността върху дворец „Врана“, като на 23.09.2021 г. срещу въззивното решение на САС била подадена касационна жалба с вх. № 36019/23.09.2021 г. от Адвокатско дружество „Събев и съдружници“. От договор № РД-02-29-188/17.09.2021 г., сключен между МРРБ и Адвокатско дружество „Събев и съдружници“, решаващият съд установил, че МРРБ възложило на това дружеството осъществяването на процесуално представителство пред ВКС срещу възнаграждение от общо 158 647,37 лв. с ДДС, от които за изготвяне и подаване на касационна жалба – 99 154, 60 лв. без ДДС или 118 985, 53 лв. с ДДС, и сумата в размер на 33 051, 54 лв. без ДДС или 39 661, 84 лв. с ДДС, представляваща 1/4 от общия размер на уговореното адвокатско възнаграждение в случай на допускане до касационно обжалване. При мотивиране на правните си изводи въззивният съд приел, че бездействието на възложителя да даде какъвто и да е отговор по отправените до него от възложителя писма, доклади и становища във връзка с развитието на процеса и пренасянето му на касационно ниво не можело да се тълкува в негова полза. Позовавайки се на задължението му по чл. 7 от договора, САС е посочил, че недопустимо било МРРБ да черпи права от неизпълнение на собственото си задължение да отговори на отправените до него от изпълнителя предложения за процесуални действия. Въззивният съд счел за неоснователен довода на МРРБ, че в конкретния случай договорът бил „при поискване“ на правна услуга. Посочил, че съгласно чл. 10 изпълнителят поел задъление да изпълнява добросъвестно и с необходимата професионална грижа процесуалното представителство и всички останали задължения по договора в съответствие с приложимите закони и норми и с цел максимална защита интересите на възложителя. Допълнил, че по силата на чл. 131 от Закона за адвокатурата за неизпълнение на задълженията си адвокатът, адвокатът от Европейския съюз и младши адвокатът носят дисциплинарна отговорност, а според чл. 13 от договора изпълнителят отговаря за причинените на възложителя вреди в резултат на виновното неизпълнение на задълженията си по договора. Въз основа на този анализ въззивният съд приел, че в случая ищцата изпълнила задълженията си по договора от 29.12.2010 г., като депозирала в срок като пълномощник на МРРБ касационна жалба срещу въззивното решение на САС. Посочил, че съгласно чл. 35 ГПК доверителят имал право да оттегли във всяко време пълномощието си, като уведоми за това съда, а всички действия, извършени законно от пълномощника до оттегляне на пълномощното, оставали в сила. По тези съображания намерил иска за установяване на дължимостта на адвокатското възнаграждение за изготвяне и подаване на касационна жалба за доказан по основание. По размера на този иск въззивният съд, приел следното - съгласно чл. 2, ал. 1 от договора размерът на адвокатското възнаграждение се определял за всяка съдебна инстанция съобразно НМРАВ, като се включвал и ДДС, тъй като адв. С. била регистрирана по ЗДДС. Позовавайаки се на чл. 162 ГПК и определението на СГС, постановено в открито съдебно заседаниение на 14.11.2024 г., в което съдът обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че в случай, че на ищцата се дължи минимално възнаграждение за изготвяне на касационната жалба пред ВКС, то възлизало на 99 154, 61 лв. без ДДС, въззивният съд приел иска за главница за основателен до сумата от 118 985, 53 лв., с ДДС, дължима за изготвяне и подаване на касационна жалба. Толкова било и адвокатското възнаграждение по договора с Адвокатско дружество „Събев и съдружници“. За разликата над 118 985,53 лв. до претедендираните 158 647,37 лв., главният иск е счетен за неоснователен. Изходът на спора по претенцията за главница обусловил основателност и на иска за мораторна лихва за исковия период в размер до 10 212, 97 лева. По процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 270 от 4.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2431/2025 г., IV ГО, Решение № 260 от 2.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 116/2026 г., II ТО, Решение № 583 от 2.10.2026 г. по гр. д. № 1940/2026 г. по описа на ВКС, III ГО, и мн. други. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Ето защо при постановяване на решението въззивната инстанция е длъжна, при отчитане особеностите на въззивното производство, да обсъди всички, представени от страните, писмени доказателства, установяващи пряко или косвено релевантни за спора факти, както и да прецени и анализира относимите към спора факти, установени по делото. На материалноправния въпрос относно приложението на критериите на чл. 20 ЗЗД е даден отговор с редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, сред които Решение № 54 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., IV ГО, Решение № 281 от 27.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3537/2023 г., IV ГО, Решение № 734 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 381/2024 г., IV ГО, Решение № 12 от 11.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2032/2021 г., IV ГО, Решение № 50003 от 13.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1491/2022 г., I ТО, Решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г., II ТО, Решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г., II ТО и мн. други. Съоразно разрешенията в тези съдебни актове на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. Отговор на въпроса дължи ли се адвокатско възнаграждение при неоснователно оттегляне на пълномощията на адвоката на основание чл. 26, ал. 2 ЗА се съдържа в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 175 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 419/2024 г., III ГО, в което е прието, че неоснователното оттегляне на поръчката не е злоупотреба с право, нито недобросъвестно поведение по чл. 25, ал. 1 ЗЗД, а е правомерно упражняване на субективно право. Пояснена е разликата в двете хипотези - при основателен отказ правото на възнаграждение се дължи частично, съгласно свършената работа, а при неоснователен отказ - възнаграждението се дължи за цялата уговорена работа. По този начин законът урежда като последица прекратяване на договора за поръчка, но не и погасяване на правото на възнаграждение на адвоката. То се запазва, а разликата в двете хипотези е в размера на възнаграждението. По същество на касационните жалби настоящият състав на Върховния касационен съд намира въззивното решение за правилно като краен резултат с оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване и заявените касационни основания, макар по съображения, различни от тези на апелативния съд. Основният спорен въпрос между страните е свързан с тълкуването на чл. 7 и чл. 12 от сключения между тях на 29.12.2010 г. договор за процесуална защита, чиито основни характеристики го определят като договор за поръчка, и разполагала ли е ищцата с мандат да подаде касационна жалба срещу Решение № 10489/27.07.2021 г. по в. гр. д. № 768/2019 г. по описа на САС, с вх. № 35971/20.09.2021 година. Клаузата на чл. 12 от договора, приложима след приключване на производството в съответната инстанция, задължава изпълнителя да представи на възложителя отчет за извършеното по това производство и да съгласува с него предприемането на следващи действия пред по-висша инстанция. Изводът, че възложителят бил длъжен да се произнасе по предложенията за водене на делото, отправени до него от изпълнителя, в посочените в договора срокове, следвал според ищеца от буквалното съдържание на разпоредбата. Между страните липсва спор относно това, че ищцата изпълнила задължението си в срока по чл. 12 от договора писмено да уведоми ответника за изхода на въззивното дело и да изпрати писмен отчет за извършното. Част от този доклад, изпратен на 31.08.2021 г., след като още на 29.07.2021 г. ищцата уведомила МРРБ за резултата от въззивния процес, са съмненията в допустимостта и правилността на въззивното решение, срокът за чието обжалване изтичал на 23.09.2021 г., докогато, независимо от поредното писмо с искане за указания дали да се пристъпи към касационно обжалване, отговор от МРРБ адвокатът не получил. Решаващо за спорно право в случая е тълкуването на текста на чл. 12 от договора в частта относно необходимостта действията по обжалване да бъдат съгласувани с възложителя - дали съгласието на възложителя по смисъла на тази договорна разпоредба означава да даде мандат на изпълнителя за депозиране на касационна жалба срещу решението или означава одобряване на становището на адвоката, който има мандат да стори това по силата на чл. 1 от договора (изразяване на мнение по начина на изпълнение на поръчката и даването на сметка на основание чл. 285 ЗЗД), относно необходимостта от касационно обжалване. Предвид целта на договора за поръчка, съчетан в случая с пряко пълномощие, следва да се съобразят основните задължения на довереника, сред които да изпълни поръчката, като извърши посочените в договора прави действия (чл. 281 ГПК), и даде сметка на доверителя за тях. Предмет на този договор са такива активни действия на довереника, чрез които се обезпечават интересите на доверителя, на когото довереника дължи отчет– уведомление за извършеното. Доверителят има право да оттегли поръчката по всяко време (чл. 287 ЗЗД), да промени указанията си или да даде нови указания. За да упражни тези права, той трябва да бъде уведомяван по всяко време за извършваните от довереника действия. Независимо, че довереникът носи отговорност за извършените от него действия, той е обвързан и следва указанията на доверителя си, защото е длъжен да действа в границите на поръчката. Тези указания могат да се съдържат в първоначално уговореното или да му бъдат съобщени впоследствие. Последващите указания на доверителя не водят до възникване на ново правоотношение между страните при съгласие на довереника да ги следва (тъй като, ако не е съгласен с тях, той може да се откаже от договора – чл. 287 ЗЗД). Съгласно чл. 282 ГПК довереникът може да се отклони от тези граници, само ако това е необходимо за запазване на интересите на доверителя и не е имало възможност в конкретния случай да се потърси и получи неговото съгласие. По аргумент от чл. 282 ЗЗД при спор, включително относно правото на адвоката да получи уговореното възнаграждение, което в отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД се дължи винаги съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА, последният е длъжен да установи наличността и на двете условия. В настоящия случай правилото на чл. 12 от договора е предвиждало подаването на касационна жалба срещу въззивното решение да бъде предприето след положително становище за това на загубилата спора пред въззивния съд страна – МРРБ. Трикратните опити на ищцата да бъде уведомена за начина, по който да продължи действията си по договора, са останали без резултат. Липсата на отговор от МРРБ, първоначално уведомено за резултата от делото на 29.07.2021 г., а впоследствие и на 31.08.2021 г., мотивирала ищцата за пореден път да стори това на 13.09.2021 г., десет дни преди да изтече преклузивният срок за обжалване. При тези факти следва да се приеме, че ищцата, на която ответникът възложил по силата на чл. 1 от договора процесуална защита по делото до приключването му пред всички инстанции с влязъл в сила съдебен акт, е положила дължимото да съгласува действията по обжалването според уговореното в чл. 12 (да поиска мнение относно начина на изпълнение на поръчката при информиране на доверителя за развитието на извършеното и да получи неговите указания), но становището на МРРБ е останало неясно. Да се приеме, че волята на страните е „съгласуването“ (което безспорно се свежда до упражняване на субективно право на доверителя) да се тълкува като „възлагане на мандат“, означава на уговорката да се придаде характер на произволно отлагателно условие, чието сбъдване зависи от волята на доверителя, което е недопустимо (Решение № 7/19.04.2017 г. по т. д. № 53312/2015 г. на ВКС, I ТО). Липсата на указания след трикратно уведомяване на доверителя за изтичащ преклузивен срок за касационно обжалване на решение по дело с изключително висок материален интерес (иск за собственост с данъчна оценка на имота 14 135 228, 10 лева) са обстоятелства, относими към хипотезата на чл. 282 ЗЗД, допускаща право на довереника да се отклони от договора – в случая да подаде касационна жалба без предварителното съгласуване с доверителя, тъй като е било необходимо да се действа в ограничен от процесуална норма срок, за да се охранят интересите му. Ищцата е положила усилия да получи одобрението на ответника, с когото повече от десет години са били обвързани от действието на договора за поръчка. Точното изпълнение на задълженията на всяка от страните по него до м. август 2021 г. не е спорно между страните. До този момент по предложенията на довереника за процесуални искания или за водене на делото доверителят изрично е изразявал становище в съответствие с чл. 7 от договора. При липсата на указания от МРРБ след трите писма на ищцата през лятото на 2021 г. тя е била изправена пред две взаимно изключващи се възможности, разкриващи рискове, от които е била длъжна да избере по-малкия - този от неблагоприятен за МРРБ изход от касационнното производство и отговорност за разноските по него или пропускане на преклузивен срок за обжалване, което действие в случая адвокатът е счел, че е в полза на доверителя. Изводът, че действието е било предприето в съответствие с грижата по чл. 2, ал. 2 ЗА следва и от поведението на МРРБ, подало касационна жалба чрез друг процесуален представител в последния ден от срока за касационно обжалване. Неоснователни са касационните доводи на МРРБ, че към датата на подаване на касационната жалба срещу решението на САС, получила вх. № 35971/20.09.2021 г., на изложението на касационните основания към нея и платежния документ за държавна такса за производството пред ВКС, депозирани с молба с вх. № 36002/23.09.2021 г. по описа на САС, адв. С. е била без представителна за МРРБ власт, тъй като пълномощието било оттеглено. Оттеглянето на пълномощието е адресно волеизявение, чието действие е обусловено от достигането му до адресата. Установено е по делото въз основа на заключението към съдебнотехническата експертиза, че електронното писмо, с което ответникът оттеглил пълномощията си от адв. С., е постъпило в електронната й поща след депозиране на касационната жалба на 20.09.2021 г., а именно в 16.25 ч. на 21.09.2021 година. Съгласно чл. 23 от договора между страните всички уведомления във връзка със съглашението следва да са в писмена форма и могат да се доставят или лично, или чрез препоръчано писмо, куриер, факс или електронно съобщение на посочените в договора адреси, факс и електронни пощи. Според чл. 10 и чл. 11 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ) електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система, а смята се, че адресатът на това изявление е узнал съдържанието му в разумен срок след неговото получаване. След като писмото на МРРБ, с което ответникът уведомил ищцата, че оттегля пълномощията си по гр. д. № 768/2019 г. по описа на САС, е получено в края на работния 21.09.2021 г., следва да се приеме, че най-късно до края на следващия работен ден (23.09.2021 г.) след почивния 22.09.2021 г. ищцата е узнала волята на упълномощителя и след 23.09.2021 г. с представителна за ответника власт тя не е разполагала. Анализът на тези обстоятелства води до извод, че към 20.09.2021 г. – датата на депозиране на касационната жалба, и 21.09.2021 г. – датата на изпращане по електронен път на молбата с изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и платежния документ, удостоверяващ плащане на дължимата за касационното производство държавна такса, чието съдържание било отворено на 23.09.2021 г. в 09. 00 ч., адв. С. е притежавала представителна за ответника власт. Правилни са изводите на въззивния съд, че в полза на адв. С. е възникнало вземане за възнаграждение по процесния договор за изготвяне на касационна жалба с основанията за допускане до касационно обжалване в размер на 118 985, 53 лв. (с ДДС), който ответникът не оспорва, изчислен по правилото на чл. 9, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 8 от Наредба № 1/09.07.2004 г. в приложимата към спора редакция на основание уговореното в чл. 2, ал. 1 от договора, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя за всяка съдебна инстанция по минималния размер според посочената наредба, като се включва и ДДС. Във връзка с доводите в касационната жалба на МРРБ, че вземането не било възникнало, тъй като адв. С. била издала само проформа фактура, а не данъчна фактура, следва да се посочи, че съставянето на фактура не е предпоставка нито за възникване на вземането, нито за неговата изискуемост. Евентуалното й издаване и изпращане на доверителя целят единствено да поставят същия в забава. Отговорът на спорния между страните въпрос налице ли е основание за присъждане на възнаграждение над сумата от 118 985, 53 лв. (с ДДС) и основателно ли ответникът е оттеглил пълномощията си следва от уговореното между страните в чл. 20, т. 2 и чл. 21 от процесния договор, че прекратяване на договора доверителят, запазил правото да оттегли пълномощното на довереника след приключване на делото пред всяка съдебна инстанция, може да стори безусловно и едностранно с 30-дневно писмено уведомление до насрещната страна. Постигнатото между страните съгласие е достатъчно основание по смисъла на диспозитивната норма на чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗА, поради което на адвоката с оттеглени пълномощия поради снето доверие се дължи възнаграждение според извършената работа (Решение № 482 от 13.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1486/2010 г., IV ГО). Ето защо за разликата над дължимите 118 985, 53 лв. до пълния предявен размер от 158 647, 37 лв. този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Основателността на главния иск в доказания размер обуславя уважаване и на акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължимостта на обезщетение за забава в изпълнението на установеното главно задължение за периода от 16.11.2021 г. до 20.09.2022 г. за сумата от 10 212, 97 лв., определена с използване на електронен калкулатор (calculator.bg). За разликата до пълния предявен размер от 13 617 лв. този иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила в обжалваните от страните части. С оглед изхода на спора МРРБ следва да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на И. И. С. разноските по водене на делото пред касационната инстанция в размер на 4 661, 63 евро. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК И. И. С. следва да бъде осъдена да заплати на МРРБ сумата от 2 165, 63 евро – разноски в касационното производство според отхвърлената част от иска. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Александър Цонев по к.гр.д. 3869/25г. на ВКС, ІІІ ГО Не съм съгласен с изводите на мнозинството от състава на съда. Аргументите на мнозинството са, че по чл. 12 от Договора за правна помощ Министерство на правосъдието следва да дава само мнение за касационно обжалване. Напротив, клаузата на чл.12 от договора изисква изрично и предварително съгласие на МП касационно обжалване, доколкото е казано, че „изпълнителят съгласува с възложителя предприемането на следващи действия пред по- висша инстанция“. Съдържанието на понятието „съгласува“ се извлича и от клаузата на чл.11 от Договора, където е уговорено, че разпореждането с предмета на делото се съгласува от МП. Очевидно е, че под „съгласува“ страните разбират даване на съгласие, а не даване на мнение, защото представителят не може да се разпорежда с предмета на делото, освен при специално пълномощно. Оттук следва, че неправилен е изводът на мнозинството от състава, че даването на съгласие не е даване на мандат за касационно обжалване. Напротив, даването на съгласие е гражданско правна сделка, учредяваща представителна власт за касационно обжалване. Съответно липсата на предварително съгласие или мълчанието на МП е липса на мандат за обжалване, защото мълчанието е знак на несъгласие в Гражданското право. Неправилен е и изводът на мнозинството, че не е било необходимо предварително съгласие заради нормата на чл. 282 ЗЗД. Нормата на чл. 282 ЗЗД урежда хипотеза на едностранно изменение на възложеното правно действие от страна на изпълнителя, в полза на възложителя, при запазване на уговорката за възнаграждението (договорът за поръчка е с предмет възлагане на правни действия). В случая чл. 282 ЗЗД е неприложим, защото не се изменя правното действие, а се предприемат нови правни действия, за които няма мандат. Освен това изпълнителят подава касационна жалба без мандат в свой интерес- за да претендира адвокатско възнаграждение за извършена работа без мандат и без да е одобрена по- късно от възложителя, т.е. иска се ново възнаграждение, какъвто факт хипотезата на чл. 282 ЗЗД не предвижда. Освен това прилагането на нормата на чл. 282 ЗЗД в случая е опасен прецедент, доколкото вече всеки адвокат с пълномощно само за първа инстанция, ще може да претендира възнаграждение и за въззивна и за касационна инстанция, подавайки жалба и позовавайки се на нормата на чл.282 ЗЗД и настоящото съдебно решение. Не съм съгласен и с направените изводи на мнозинството от състава относно оттеглянето на пълномощното. Пълномощното е оттеглено чрез получаване на съобщението на електронната поща адвоката съгласно уговореното между страните, а не от узнаването. Неправилно е тълкувана нормата на чл. 10 и чл.11 от ЗЕДЕУУ, в смисъл, че електронното съобщение поражда действие само от узнаването. Оттеглянето на пълномощното е гражданско- правно волеизявление, което поражда действие от получаването, а не от узнаването му. В случая съгласно чл.10 ЗЕДЕУУ електронното съобщение е получено при постъпването в електронната система на адресата, те. на 21.09.21г., следователно от тази дата се счита оттеглено пълномощното, откъдето следва, че изложението към касационната жалба и внесената д.т. са извършени от адвоката след оттегляне на пълномощното. Узнаването на съдържанието на електронното съобщение е ирелевантно за оттеглянето на пълномощното. Освен това, без законно основание мнозинството от състава приема, че разумният срок за узнаването бил в края на първия работен ден. В случая се касае за договорни и доверителни отношения, които нямат общо с почивните дни, работните дни и края или началото на работния ден. Оттеглянето на пълномощното е уговорено да е възможно след приключване на делото пред въззивна инстанция съгласно чл. 21 от Договора (оттегляне на договорно основание), поради което тезата, че пълномощното е оттеглено неоснователно, откъдето се дължи пълното възнаграждение, вкл. и за трета инстанция, е неоснователна. ПОДПИС: