Решение № 2317 от 02.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2983/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Комисията за енергийно и водно регулиране против решение № 2710 от 24.01.2025 г. на Административен съд – София-град /АССГ/, постановено по адм. дело № 6874/2023 г., в частта с която е отменено Решение по Протокол № 206 от 28.06.2023 г. на Комисията за енергийно и водно регулиране в частта по т. 6 и т. 7 от диспозитива на решението. В касационната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е недопустимо, алтернативно неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Навеждат се доводи, че оспореното решение на КЕВР в частта по т. 6 и т. 7 не представлява индивидуален административен акт, нито общ административен акт по смисъла на АПК, тъй като не създава самостоятелни права или задължения за адресата си, а има организационно-указателен характер във връзка със законово установеното задължение за предоставяне на отчетна информация по чл. 38, ал. 1 от Закона за енергетиката. Твърди се, че правният интерес за съдебно оспорване би възникнал едва при последващо определяне на дължимата годишна лицензионна такса или при издаване на акт за установяване на публично държавно вземане. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в отменителната му част и отхвърляне на жалбата срещу т. 6 и т. 7 от решението на КЕВР. Ответникът по касационната жалба – „Булгартрансгаз“ ЕАД, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и поддържа, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Излага съображения, че указанията по т. 6 и т. 7 от решението на КЕВР имат задължителен характер и водят до пряко и непосредствено засягане на правната сфера на дружеството чрез увеличаване на дължимата лицензионна такса. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Административен съд – София-град е приел, че указанията по т. 6 и т. 7 от Решение по Протокол № 206 от 28.06.2023 г. на КЕВР представляват индивидуален административен акт, който пряко засяга правната сфера на „Булгартрансгаз“ ЕАД, тъй като води до увеличаване на дължимата годишна лицензионна такса, поради което е отменил решението в тази част като постановено в противоречие с материалния закон. В частта по т. 1 от решението на КЕВР съдът е приел, че липсва правен интерес от оспорване и е оставил жалбата без разглеждане. Настоящият касационен състав намира първоинстанционното решение за неправилно в отменителната му част. Съгласно легалната дефиниция на чл. 21, ал. 1 АПК индивидуален административен акт е властническо волеизявление, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на адресата. Определящо е дали самият акт поражда правните последици, а не дали той може опосредено да бъде взет предвид при последващо упражняване на правомощия от административния орган. В случая с т. 6 и т. 7 от решението на КЕВР не се създава ново задължение, нито се изменя или разширява обхватът на вече съществуващо такова. Задължението за предоставяне на отчетна информация по видове дейности произтича пряко от закона – чл. 38, ал. 1 от Закона за енергетиката, а задължението за заплащане на годишна лицензионна такса и начинът за нейното определяне са нормативно уредени в чл. 28 и чл. 29 от ЗЕ, както и в Тарифата за таксите, които се събират от КЕВР по ЗЕ, приета с постановление на Министерския съвет. С оспореното решение Комисията не определя конкретен размер на дължима такса, нито установява публично държавно вземане, нито разпорежда принудително изпълнение. Актът има организационно-указателен характер, насочен към уеднаквяване съдържанието на подаваните от лицензиантите справки и към осигуряване на равнопоставеност при бъдещото прилагане на Тарифата. Той е част от вътрешния процес по администриране на регулаторната дейност и предхожда евентуален краен акт, който единствено би могъл да засегне пряко имуществената сфера на адресата. Правният интерес от съдебно оспорване по смисъла на чл. 159, т. 4 АПК трябва да бъде личен, пряк и непосредствен, като засягането следва да произтича директно от самия акт, а не от хипотетични бъдещи действия на администрацията. В конкретния случай твърдяното засягане на „Булгартрансгаз“ ЕАД е косвено и обусловено – то би настъпило едва при последващо определяне на конкретния размер на годишната лицензионна такса или при издаване на акт за установяване на публично държавно вземане по реда на чл. 166 ДОПК във връзка с чл. 28 ЗЕ. Този извод е в пълно съответствие с устойчивата практика на Върховния административен съд, формирана с Определение по адм. д. № 9197/2024 г., в което изрично е прието, че решенията на КЕВР със съдържание, идентично по правна същност на настоящото, не представляват индивидуални или общи административни актове, а подготвителни и указателни действия, неподлежащи на самостоятелен съдебен контрол. Не може да се сподели и доводът, че наличието на административнонаказателна отговорност за неизпълнение на решение на КЕВР трансформира този акт във властнически такъв по смисъла на АПК. Административнонаказателната отговорност произтича не от съдържанието на конкретния акт, а от закона – чл. 215, ал. 4 ЗЕ, и се реализира по самостоятелен ред, при който съдебният контрол е съсредоточен върху наказателното постановление, а не върху подготвителните актове на регулатора. С оглед на изложеното настоящият състав приема, че жалбата срещу т. 6 и т. 7 от Решение по Протокол № 206 от 28.06.2023 г. на КЕВР е процесуално недопустима, поради липса на подлежащ на съдебен контрол административен акт и липса на пряк правен интерес. Първоинстанционният съд неправилно е разгледал жалбата по същество и е отменил решението в тази част, поради което съдебният му акт следва да бъде обезсилен в тази му част, а жалбата – оставена без разглеждане като процесуално недопустима и производството по делото - прекратено. В частта, с която е оставена без разглеждане жалбата срещу т. 1 от решението на КЕВР, първоинстанционният съд е достигнал до правилен резултат, тъй като тази част от решението не съдържа разпоредително волеизявление и не засяга права или законни интереси на жалбоподателя. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 от АПК, разноски в полза на „Булгартрансгаз“ ЕАД не се дължат, в полза на КЕВР следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 евро. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение