Решение № 739 от 23.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5906/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Е. А., съдия в Софийски градски съд, подадена чрез пълномощника адвокат М. Величкова против решение № 10423 от 25.03.2025 г. по адм. дело № 12502/2024 г. на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № РД-08-7912/18.11.2024г., издадена от и.ф.административния ръководител на Софийски градски съд, с която на съдия А. е определено да не му се изплаща сума за ДТВ поради образувано дисциплинарно производство за забавени съдопроизводствени действия. Наведените доводи за наличие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. По подробно изложеното в касационната жалба и в съдебно заседание касаторът моли за отмяна на атакуваното решение и отмяна на заповедта на административен ръководител на СГС в частта на т.6. Претендира направените по делото разноски. Ответникът – административният ръководител на Софийска градски съд в писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. Първоинстанционният съд е установил фактите по спора. А. А. е съдия в Софийски градски съд, където е работил през календарната 2024 година. Със Заповед № РД-08-5050/08.08.2023 г. на председателя на Софийски градски съд на съдия А. е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ за извършени нарушения във връзка с неспазване на срока по чл. 235, ал. 5 от ГПК, вр. с чл. 13 от ГПК по граждански дела, по които е съдия-докладчик. Заповедта е потвърдена от Съдийската колегия на ВСС на проведено на 12.03.2024 г. дистанционно заседание, за което е съставен протокол № 10, като липсват данни съдия А. да е оспорил решението на ВСС. Първоинстанционният съд е намерил за безспорно, че в периода от 2019 г. до постановяване на атакувания акт на 18.11.2024 г. А. е заемал длъжността „съдия“ в СГС. С оспорваната Заповед № РД-08-7912 от 18.11.2024 г., на основание на решение на Пленума на ВСС по т. 9 от протокол № 10/07.11.2024 г. и във връзка с решение на комисия „Бюджет и финанси“ на ВСС по протокол № 11/07.11.2024 г., при условията на чл. 9 от Правилата за определяне и изплащане на средствата за допълнителни трудови възнаграждения в органите на съдебната власт за постигнати високи резултати по поставените задачи през 2024 г., и на основание чл. 86, ал. 1, във вр. с чл. 88 от ЗСВ, председателят на СГС е наредил изплащането на ДТВ на служители по служебно и трудово правоотношение. По т. VI. 6 е разпоредено на А. А. да не се изплаща ДТВ с посочено основание – „образувано дисциплинарно производство за забавени съдопроизводствени действия“. С допълнителен отговор изх. № РД-21-ДЗ-1187/2024 г. от 03.12.2024 г. на административния ръководител на СГС, на съдия А. са изяснени причините, паради които не му е определено ДМС за изплащане през 2024г., тъй като към датата на определянето му не е изтекъл едногодишният срок, предвиден в чл. 326, ал. 1 от ЗСВ. Изложени са мотиви, че със Заповед № РД-08-5050/08.08.2023 г. на председателя на Софийски градски съд на съдията е наложено дисциплинарно наказание „забележка“ по реда на чл. 327 от ЗСВ, което на основание чл. 314, ал. 4 от ЗСВ е потвърдено с решение по протокол № 10, т. 5 от 12.03.2024 г. на Съдийската колегия на ВСС, изпълняваща функциите на ВСС, получен е от адресата на 05.12.2024 г. Съдът е приел, че оспореният пред него акт е издаден от компетентен орган, въз основа на Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения (ПОИСДТВ), в които е посочен редът, начинът, източниците на средства за изплащане, условията за получаване и начинът на определяне на размерите на допълнителните трудови възнаграждения, като е делегирана компетентност на административните ръководители за определяне на размера на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати високи резултати на магистратите, съдебните и прокурорски помощници и съдебните служители. Цитирана е разпоредбата на чл. 3 в т. 1, от която е предвидено, че субектите по чл. 2 могат да получават допълнителни възнаграждения „за постигнати резултати – текущо, за годината“. В мотивите на съдебния акт е посочено, че съгласно чл. 5, ал. 2, т. 2 от Правилата, не се изплаща ДТВ на магистрат или съдебен служител в случаите на влязло в сила решение за налагане на дисциплинарно наказание, което обстоятелство било на лице в случая. Цитирана е и разпоредбата на чл.5, ал. 3 от Правилата, съгласно която, след заличаване на дисциплинарното наказание на магистрат или съдебен служител в рамките на календарната година, на същия може да бъде определено допълнително възнаграждение в съответствие с правилата по преценка на административния ръководител и след отчитане на индивидуалния му принос към дейността на съответния съдебен орган. За да потвърди оспорената заповед, първоинстанционният съд е мотивирал правен извод обоснован на разпоредбата на чл. 322 от ЗСВ /в относимата редакцията на нормата - ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016/, описал процедурата посочена в чл. 314, ал. 3 от ЗСВ, съгласно която дисциплинарнонаказващият орган уведомява съответната колегия на Висшия съдебен съвет за наложеното наказание по чл. 308, ал. 1, т. 1, като ѝ изпраща преписката и заповедта незабавно след връчването ѝ на привлеченото към дисциплинарна отговорност лице. Основният правен извод на съда за отхвърляне на жалбата е свързан с датата, от която се брои едногодишния срок по чл.326, ал.1 ЗСВ за заличаване на дисциплинарното наказание. Според съда към момента на издаване на оспорената заповед 18.11.2024г. този срок не е изтекъл, т.к. се брои от датата на постановяване на решението на ВСС за потвърждаване на наложеното дисциплинарно наказание,т.е. от 12.03.2024г. Съдът изложил мотиви относно приложението на разпоредбата на чл. 322 от ЗСВ, съгласно която наказанието се смята за наложено с връчване на заповедта на административния ръководител, но обосновал правен извод за необходимост акта да придобие стабилитет, за да започне периодът на изтърпяване на наказанието, поради което категорично приел, че срокът по чл. 326, ал. 1 срок за заличаване на наказанието тече от датата на потвърждаването на наказанието с решение на СК на ВСС. Решението на Административен съд София град е недопустимо. Съдебният контрол на подлежащите на съдебно оспорване актове по реда на АПК от административните съдилища се осъществява в случаите на изрично уредени хипотези в закона, доколкото административният процес е средство за защита на накърнените и застрашени права на гражданите и юридическите лица от действията на администрацията - чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК разпоредбите на кодекса не се прилагат за актовете, с които се създават права или задължения за органи или организации, подчинени на органа, издал акта, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Отчитайки правилото на чл. 2, ал. 2 т. 3 АПК Върховният административен съд намира, че по правната си същност и последици Заповед № РД-08-7912/18.11.2024г., издадена от и.ф.административния ръководител на Софийски градски съд, в частта с която на съдия А. е определено да не му се изплаща сума за ДТВ поради образувано дисциплинарно производство за забавени съдопроизводствени действия, представлява вътрешнослужебен акт по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК, който не обуславя допустимост на съдебно оспорване по АПК. В този смисъл е и т. 2 от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 22.09.1976 г. Административнопроцесуалният кодекс не се прилага за актове, отнасящи се до извършване на вътрешна административно-организационна дейност, освен ако с тях се създават предпоставки и условия, при които могат да бъдат засегнати права или защитени от правото интереси на други лица. За да е налице административен акт, подлежащ на самостоятелен контрол за законосъобразност, е необходимо съдържащото се в него волеизявление едностранно да предизвиква юридическите промени, към които е насочено, т. е. правните последици (права и задължения) и правоотношения, визирани в правната норма, следва да възникват автоматично и директно от този акт. 3а характера на последния се преценява не по формата, в която е материализирано волеизявлението, а по неговото съдържание и предизвиканите правни последици. Изводът, че този акт е вътрешноведомствен и не съдържа белезите на индивидуалния административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, произтича от обстоятелството, че със заповед по същество се намалява трудовото възнаграждение на магистрата, но намаляването на възнаграждението е предвидено само като дисциплинарно наказание и по арг. от чл. 308, ал.1, т.2 ЗСВ, поради което се налага само с влязъл в сила акт на дисциплинарнонаказващия орган. Освен това, до влизане в сила на решението на административния орган за налагане на дисциплинарно наказание, магистратите се считат за невинни в извършване на дисциплинарно нарушение. Оттук, ефективното реализиране на търсената съдебна защита на накърнените права на А. А., при липсата на данни за проведено законосъобразно дисциплинарно производство по реда на ЗСВ и отказ да му бъде изплатено допълнително трудово възнаграждение, за определен календарен период през 2024 г., ще следва да се реализира по общия исков ред пред гражданския съд, а не по реда на съдебния контрол по АПК. В допълнение, независимо от спецификите на правоотношенията на магистратите (Решение № 1 от 31 януари 2017 г. на КС на РБ по к. д. № 6/2016 г.), те полагат труд в изпълнение на възложените им функции, осъществяват законовите си задължения и получават възнаграждение, ползват различни видове отпуски, подлежат на командироване и пр., поради което в чл. 229 ЗСВ изрично е уредено субсидиарното прилагане на Кодекса на труда. Споровете за дължимостта на основното трудово възнаграждение на магистратите са граждански - така и Определение №2914/06.06.2025 г. на IV Г.О. на ВКС, постановено по гр.д.№960/2025 г. по описа на Върховен касационен съд, както и Решение №699/20.11.2025 г. на IV Г.О. на ВКС, постановено по гр.д.№960/2025 г. по описа на Върховен касационен съд. След като спорът за дължимостта на основното възнаграждение на магистрата е гражданскоправен и при липсата на изрична правна норма, която да сочи на противното, то и спорът за дължимостта на допълнителното трудово възнаграждение, което се следва от едно и също правоотношение, ще е гражданскоправен. Още повече, че процесното допълнително трудово възнаграждение, което е отказано да бъде изплатено на А., по същество е придобивка в пари, която следва да бъде пряко изплатена от съответния орган на съдебната власт и изплащането е свързано именно с осъществяване на правораздавателните функции на А. като съдия. В този смисъл понятието „работа“ на магистрата следва да се тълкува широко, като в него се включват всички форми на престации, които произтичат от неговите конституционно и законово определени правомощия да правораздава. Преценката за допустимост на съдебното производство обаче се прави от съда въз основа на процесуалните правила за възникване и упражняване правото на съдебно оспорване и след като процесната заповед не подлежи на съдебен контрол по АПК предвид нейния характер, то първоинстанционната жалба е била недопустима, а Административен съд София град е постановил недопустимо съдебно решение, което следва да бъде обезсилено и производството по делото прекратено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3 АПК, Върховният административен съд