Определение № 637 от 23.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11952/2024 г.

Производството е по реда на дял трети, глава тринадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частната жалба на Н. А., [ЕГН], с адрес: гр. Раковски, [улица], подадена чрез пълномощника й адв. Пейчинов, против Определение №9764/12.11.2024 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. д. №697/2024 г., с което на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. с чл. 144 АПК е спряно производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по адм. д. №567/2024 г. по описа на Административен съд - Пловдив. С доводи за неправилност на оспореното определение частният жалбоподател претендира неговата отмяна и присъждане на разноски. Представя пълномощно, договор за правна защита и съдействие и списък на разноските. В срока по чл. 232 не е постъпило писмено възражение от ответника – директор на ТД на НАП - Пловдив. При извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд в настоящия тричленен състав на първо отделение приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК (виж т. 5 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС) и в преклузивния срок по чл. 230 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е основателна. Производството по адм. д. №697/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив е образувано по оспорването от Н. А. на Решение №56/26.03.2024 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което на основание чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК е оставена без уважение като неоснователна жалбата й с вх. №9-002340/12.03.2024 г. против Разпореждане с изх. №С230016-105-0367758/25.09.2023 г. на публичен изпълнител за присъединяване на публичен взискател ДФ „Земеделие“ с изпълнително основание АУПДВ №01-6500/4742/17.05.2023 г. в изпълнителното производство по изпълнително дело №200845281/2020 г. Според мотивите на оспореното решение на директора на ТД на НАП – Пловдив от взискателя ДФ „Земеделие“ по електронен път чрез услуга „Приемане на актове, от които произтича публично вземане от външни взискатели“ е постъпило заявление за принудително събиране на задължението, установено с АУПДВ №01-6500/4742/17.05.2023 г., поправен с Решение за поправка на очевидна фактическа грешка №03-РД/2152/26.05.2023 г. С АУПДВ е установено на Н. А. подлежащо на възстановяване публично държавно вземане в размер на 487 841.46 лв. и лихва в размер на 104 842.67 лв. за периода от 19.01.2010 г. до 16.02.2012 г. Жалбоподателката оспорва решението на директора на ТД на НАП – Пловдив с доводи за това, че разпореждането на публичния изпълнител за присъединяване е издадено служебно без писмено заявление от взискателя, с което е нарушено изискването на чл. 217, ал. 2 ДОПК в редакцията му (ДВ, бр. 32 от 2009 г.) до изменението (ДВ, бр. 63/2017 г.), и с доводи за погасяване на вземането по АУПДВ поради изтекла абсолютна давност. Административният съд – Пловдив е установил, че по оспорването от Н. А. на АУПДВ №01-6500/4742/17.05.2023 г. е образувано адм. д. №567/2024 г. по описа на същия съд, по което е постановено Решение №6773/29.07.2024 г. С това решение актът е отменен поради изтекла давност по чл. 3 от Регламент (ЕО) №2988/95. Решението е обжалвано с касационна жалба от зам. изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, по която е образувано адм. д. №10412/2024 г. по описа на Върховния административен съд, насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 03.02.2025 г. За да спре производството по адм. д. №697/2024 г., съдът приема, че с оглед наведените от жалбоподателката доводи за изтекла давност по отношение на установените с АУПДВ №01-6500/4742/17.05.2023 г. вземания преюдициален е въпросът, който трябва да бъде разрешен с влязлото в сила съдебно решение по адм. д. №567/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив. Настоящият съдебен състав преценява така постановеното определение като валидно и допустимо, но неправилно, поради следните съображения: Според ТР №8/07.05.2014 г. по т. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС основанието за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Според ТР №2/19.11.2014 г. по т. д. №2/2014 г. на ВКС основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК има предвид обусловеност, която се основава на връзката между субективните права и правопораждащите ги факти, като съдържание на конкретните правоотношения. В т. 5 от мотивите на ТР №7/31.07.2017 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. №7/2014 г. тази връзка между делата е обяснена с това, че предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело и въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение. По тълкуването на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК има произнасяне и в мотивите на ТР №1/09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. №1/2017 г. Според тях спирането на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК изисква обективната зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело. Изводът, който се налага, е че не всяка възможна връзка между две висящи дела е основание за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, а точно определена зависимост, при която задължително следва да се зачетат последиците от влязло в сила решение по обуславящото дело. В случая преди да се произнесе по доводите на жалбоподателката за това, че са погасени по давност публичните държавни вземания, установени с АУПДВ №01-6500/4742/17.05.2023 г., съдът е следвало да прецени допустимостта на оспореното Решение на директора на ТД на НАП – Пловдив. Тази преценка изисква да се изясни съдържанието, което законодателят е вложил в употребените понятия в глава ХХV – „Принудително изпълнение“, раздел ІV „Действия“ на ДОПК: „образуване на изпълнително дело“; „започване на производство“ и „действия по принудителното изпълнение („способи“ според чл. 215), същност на изпълнителното производство като съвкупност от правни и фактически действия, обяснени и в мотивите на ТР №7/15.04.2021 г. на ОСС на ВАС по т. д. №8/2019 г., както и какво действие представлява присъединяването на взискател към вече образувано изпълнително дело по чл. 217 ДОПК въз основа на заявление от взискателя по електронен път за принудително събиране на задължението. Преценката за допустимостта на оспореното решение следва да се извърши съобразно чл. 266 ДОПК, озаглавен „Обжалване“, намиращ се в глава двадесет и седма от дял IV, озаглавена „Защита срещу принудително изпълнение“, което не е случайно, тъй като за да се предостави защита срещу действие на публичния изпълнител, жалбоподателят трябва да има правен интерес от търсенето й. С оглед изложеното съдебният състав намира, че оспореното определение е неправилно, тъй като решението по адм. д. №567/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив не касае пряко допустимостта или основателността на жалбата по обусловеното дело. Въпреки изхода на спора, на жалбоподателката не се присъждат разноски за настоящото съдебно производство. По искането й за разноски следва да се произнесе първостепенният съд с решението си по съществото на спора. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2 предл. второ във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд в състав на първо отделение