Определение № 690 от 25.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1071/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Д. С. Д. срещу определение №50013 от 21.03.2023 г. по т.д.№1952/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение. С обжалваното определение е отменено определение от 21.02.2023 г. по т.д.№1952/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, с което е даден ход на делото по същество и е прекратено производството по делото, образувано по предявен от Д. С. Д. иск по чл.47, ал.2 от ЗМТА за прогласяване нищожността на арбитражно решение №1355 от 16.04.2010 г. по арбитражно дело №1355/2010 г. на арбитър Б. Г. и е разпределена отговорността за разноските в производството пред ВКС. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно. Поддържа се, че разпоредбата на чл.13.4 от Общите условия, на която се е позовал съставът на ВКС, представлява неравноправна клауза, уговорена във вреда на потребителя, неотговаряща на изискването за добросъвестност и влошаваща положението му в сравнение с общата нормативна уредба за връчване на съобщения. Посочва се, че съдът се е произнесъл по невъведено от ответника възражение за връчване на арбитражното решение по реда на общите условия, а и никъде в товарителницата, не е отбелязано какво е съдържанието на изпратената до ищеца пратка от арбитражния съд. Сочи се, че липсват и каквито и да е било доказателства, че ищецът е напуснал адреса, посочен в договора, съвпадащ с постоянния и настоящия адрес, поради което не е налице и хипотезата на чл.32 от ЗМТА. Предвид изложеното се навеждат доводи, че срокът по чл.48, ал.1 от ЗМТА е спазен, поради което обжалваното определение се явява неправилно и се иска същото да бъде отменено. Ответникът по частната жалба „Профи Кредит България“ ЕООД заявява становище за неоснователността й, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение съставът на ВКС е приел, че процесното арбитражно решение е изпратено на посочения в сключения на 16.10.2009 г. договор за револвиращ заем №[ЕГН] адрес на Д. С. Д., който адрес съвпада с регистрираните към датата на сключване на договора и понастоящем, постоянен и настоящ адрес, като не са налице данни Д. С. Д. да е уведомил писмено „Профи Кредит България“ ЕООД след сключване на договора за друг адрес, на който да бъдат връчвани съобщения. Посочил е, че видно от товарителница №1000004905171, куриерът на „Еконт Експрес“ ООД е направил опит за доставка на пратката на 05.10.2010 г., но получателят не е бил намерен на адреса и същата е върната на 22.10.2010 г., а като причина за недоставяне е отразена цифрата 2 – „Несъществуващ /грешен/ адрес“. Установил е, че въз по изпълнителен лист от 14.06.2011 г. по гр.д.№1674/2011 г. на СГС, издаден въз основа на процесното арбитражно решение, е образувано изпълнително дело №20118410405517 на ЧСИ Н. М., рег. №841, като изпратените от ЧСИ множество покани за доброволно изпълнение не са връчени на Д. С. Д.. Въз основа на така установените факти е намерил, че арбитражното решение се счита за връчено съгласно чл.13.4., изречение 2 и 3 от Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договор за револвиращ заем на физически лица, след изтичане на петия работен ден от деня на изпращането им от страна на арбитъра на посочения в договора за револвиращ заем адрес, т.е. налице е фингирано връчване, а предвид изложените съображения е достигнал до извод, че предявеният иск по чл.47, ал.2 от ЗМТА е недопустим, защото не е предявен в рамките на преклузивния тримесечен срок по чл.48, ал.1 от ЗМТА. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. На първо място е необходимо да се посочи, че за спазването на тримесечния преклузивен срок по чл.48, ал.1 от ЗМТА, съдът следи служебно, като преценката се осъществява с оглед всички данни по делото дори и без да са наведени възражения от страна на ответника. Също така е видно от процесната товарителница №1000004905171, че в горната й дясна част изрично е отбелязано, че до адреса на Д. С. Д. се изпраща решение по арб.д.№1355/2010 г. поради и което наведените в частната жалба доводи относно произнасяне на съда по невъведено от ответника възражение /за връчване на арбитражното решение по реда на общите условия/ и за липса на отбелязване в товарителницата, какво е съдържанието на изпратената до ищеца пратка от арбитражния съд, не могат да бъдат споделени. На следващо място самият ищец в исковата молба по чл.47, ал.2 от ЗМТА, подадена на 14.07.2022 г., изрично посочва, че от 2009 г. не живее в България, поради и което не е получавал никакви съобщения, вкл. и по образуваното през 2011 г. изпълнително дело /стр.2 от исковата молба/, респективно доводите относно липса на доказателства, че е напуснал адреса са несъстоятелни. При липсата на друг известен по арбитражното дело адрес /ищецът нито е уведомил писмено „Профи Кредит България“ ЕООД след сключване на договора за адреса си в чужбина, нито е регистрирал настоящия си адрес в чужбина/ и при положение, че арбитражното решение е изпратено до посочения в договора адрес /съвпадащ с регистрираните към датата на сключване на договора и понастоящем, постоянен и настоящ адрес/, несъмнено е налице хипотезата на чл.32, ал.1 от ЗМТА, поради което и арбитражното решение е връчено редовно още към 2010 г., а подадената през 2022 г. искова молба се явява просрочена. С оглед изложеното доводите относно неравноправността на клаузата на чл.13.4 от Общите условия са е явяват ирелевантни, а обжалваното определение следва да бъде потвърдено. С оглед изхода на делото, частният жалбоподател дължи на ответника по жалбата сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение