Определение № 210 от 10.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1651/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. ЗАД „Алианц България“ обжалва определение от 2.7.2020 г. по в.т.д. 411/19 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е прието, че на С. С. се дължат разноски, въпреки че жалбата му е оставена без уважение. С. С. претендирал разноски от 1 130 лв, при интерес от обжалване от 20 000 лв. Нямало разноски по защитата срещу въззивната жалба на „Алианц България“ АД. Присъждането на разноски от 765 лв било свръхпетитум. Освен това претендирали разноски по тяхната въззивна жалба, а по осъществената защита срещу въззивната жалба на С. С.. Частният жалбоподател счита, че му се дължат разноски в размер на още 722,40 лв. Освен това му се дължали разноски и по акцесорния иск за лихва, в която част било отменено от въззивния съд частично решението на първата инстанция. Акцесорният иск за лихва бил с неопределен, но определяем размер. Но ако съдът считал, че не може да го определи, то можело да се присъдят разноски като при неоценяем иск. Моли да се отмени определението в частта, с която на С. са присъдени разноски, както и да се осъди С. да заплати на жалбоподателя още 722,40 лв, както и за акцесорния иск. Ответникът С. Д. С. оспорва частната жалба. Било осъществено процесуално представителство от адвокат за цялото производство пред въззивния съд. Съобразно това правилно били му определени разноски от 765 лв. Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Частната жалба е в срок. Съобщение с препис от определението е изпратен на частния жалбоподател на 14.07.2020 г. Частната жалба е подадена на 14.08.2020 г. Доколкото в определението на съда е посочено, че може да се обжалва в 1 месечен срок, то на основание чл. 62, ал. 3 от ГПК, следва да се приеме, че срокът за обжалване е спазен. С обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл след като е бил сезиран с искане на основание чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Молителят ЗАД „Алианц България“ е изложил съображения, че ищецът като въззивен жалбоподател е обжалвал въззивното решение в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил иска му за разликата над 30 000 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв или интерес от 20 000 лв. Едновременно с това счита, че при обжалваем интерес срещу осъдителното решение в размер на 15 000 лв, следва да се съобрази осъществената защита. Според молителя на въззивния жалбоподател С. с оглед изхода на делото пред въззивния съд не се следват разноски. А на него следва да се заплатят с оглед осъществената защита от 1 356 лв с ДДС, както и още 360 лв в частта относно обезщетението за забава. Ответникът С. е оспорил молбата с подадения отговор, без да излага подробни съображения. Счита, че искането е неоснователно. Молителят е легитимиран да иска изменение на решението в частта за разноските. На първо място, своевременно е подал искането си. Решението е постановено на 11.02.2020 г. Молбата е подадена на 06.4.2020 г. Съобщение с препис на подлежащото на обжалване решение е връчен на молителя на 4.3.2020 г. На основание чл. 248, ал. 1 пр. 1 от ГПК, молбата по чл. 248 от ГПК се подава в срока за обжалване. Срокът за обжалване е 1 месечен. Започва да тече на 4.3.2020 г. Спрял е да тече на 13.3.2020 г., на основание чл. 3 от ЗМДПИП и на основание § 13 от ПЗР на ЗИД ЗЗДравето е започнал да тече отново на 21.5.2020 Следователно като е подал на 06.4.2020 г. молба, ЗАД „Алианц България“ АД е подал молбата си в срок. В съдебно заседание пред въззивния съд на 15.01.2020 г. молителят е представил списък с разноски, следователно искането му за изменение на решението частта за разноските е допустимо. С решението по делото, постановено от въззивния съд, е осъден ЗАД „Алианц България“ да заплати на С. разноски в размер на 1 530 лв. С решението е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта по иска с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ и е отменено в частта, с която е присъден законна лихва за периода от 13.08.2018 г. до 04.11.2018 г. като не е постановен диспозитив по отношение на иска. Видно е от въззивните жалби, че ищецът С. С. е подал въззивна жалба срещу решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 30 000 лв до 50 000 лв или за 20 000 лв обжалваем интерес. Ответникът ЗАД „Алианц България“ е подал отговор срещу тази въззивна жалба. Ответникът ЗАД „Алианц България“ е подал въззивна жалба срещу решението в частта за разликата над 15 000 лв, до присъдения размер от 30 000 лв. Ищецът С. С. е подал отговор срещу тази въззивна жалба. Въззивният жалбоподател-ищец е представил доказателства за внесена държавна такса от 400 лв. В списъка с разноски е посочил, че претендира освен държавната такса и разноски от 1 130 лв на основание чл. 38 а от ЗАДв. Въззивният жалбоподател-ответник е представил доказателства за внесена държавна такса 300 лв. Както и в списъка е посочил, че претендира разноски в общ размер 2 832 лв, образувани освен от дължимата държавна такса от 300 лв, от сумата от 1356 лв по фактура от 10.9.2019 г. и по фактура от 20.12.2019 г. - 1 176 лв. Твърди, че са разграничени възнагражденията по осъществяваната защита по въззивната жалба на ищеца и по собствената му въззивна жалба. Сумата от 1 356 лв била заплатена по подадения отговор срещу касационната жалба на С.. Представил е доказателства и за заплащане на сумата чрез банков превод. Възивният съд е изменил решението си като е осъдил С. да заплати на ЗАД „Алианц България“ сумата от 993 лв на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, като по този начин изменя решението в частта за първоначално присъдените разноски то 1 530 лв като вместо това е осъдил ЗАД „Алианц България“ да заплати на С. С. още 765 лв разноски. Настоящият съдебен състав като взе предвид доводите на частния жалбоподател намира, че частната жалба е частично основателна. Действително осъществено е обжалване на първоинстанционното решение в частта относно отхвърляне на иска за разликата над 30 000 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв, т.е. от ищеца обжалваем интерес 20 000 лв и от ответника за сумата от 15 000 лв, част от присъдената сума от 30 000 лв. Предвид изхода на спора пред въззивния съд, за оставяне в сила на решението на първоинстанционния съд, ще следва да се приеме, че на всяка от страните се дължат разноски. На ищеца, съобразно отхвърляне на въззивната жалба на ответника, при обжалваем материален интерес в размер на 15 000 лв. Съгласно чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 за размерите на минималните адвокатски възнаграждения, възнаграждението за адвокатска защита е 980 лв. В списъка с разноски е посочена сумата от 1 130 лв, като се претендира заплащането й на основание чл. 38, ал. 2 от Задв. Няма данни за реалното заплащане на адвокатско възнаграждение. Освен това е посочена и сумата 400 лв държавна такса. Жалбоподателят С. е заплатил държавна такса 400 лв. При приемане за неоснователна на въззивната му жалба, въззивният съд с определението, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, му е присъдил разноски в размер на 765 лв. Предвид липсата на реално заплащане на адвокатско възнаграждение, то не следва да се включва в направените разноски сумата от 1 130 лв. Няма своевременно направено искане за изменение на решението в частта за разноските, на основание чл. 38 от ЗАдв., с присъждането на сумата на адвокат Николова, освен това за сумата от 15 000 лв решението е влязло в законна сила и не може да се приеме, че са налице условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Поради това разноските, направени от С. С. са само в размер от 400 лв. Съразмерно на уважената част от исковете и съобразно осъществената защита срещу въззивната жалба на ЗАД „Алианц България“ АД, ще следва да се присъдят съразмерно разноски в размер на 172 лв. Въззивният съд е присъдил 765 лв като в частта над 172 лв определението е неправилно и следва да се отмени. Въззивният жалбоподател - ответник – ЗАД „Алианц България“ АД, съобразно осъществената от него защита срещу въззивната жалба на ищеца в частта, за отхвърляне на иска за сумата над 30 000 лв до напълно предявения размер от 50 000 лв, при обжалваем материален интерес от 20 000 лв. е направил разноски в размер на 1 356 лв, видно от представената фактура № [ЕГН] от 20.12.2019 г. за осъщественото процесуално представителство по подадения отговор по въззивната жалба на С. С.. Видно от копие за движение по сметка, сумата реално е заплатена. Поради това ще следва на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника се присъдят направените разноски, съобразно отхвърлянето на въззивната жалба на С. при защитаван материален интерес от 20 000 лв. Сумата на заплатените разноски е съобразена със защитавания материален интерес съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като включва и ДДС. Приета е въззивната жалба за неоснователна в тази част, заплатеното възнаграждение от ответника на адвоката е съответно на обжалвания материален интерес. Съответно отговорността за разноски поради неоснователност на въззивната жалба на С. следва да се възложи на него или той дължи заплащане на възнаграждение, специфицирано с оглед подадения отговор на въззивната му жалба в размер на 1 356 лв,. Това означава, че определението в частта, с която на ЗАД „Алианц България“ АД са присъдени разноски, освен присъдените 993,60 лв, следва да се присъдят още 362,40 лв. Но не му се дължат разноски по осъществената защита по подадената от него въззивна жалба, тъй като е отхвърлена като неоснователна. По отношение на претендираните от ЗАД „Алианц България“ разноски в частта срещу решението относно присъжданата лихва, настоящият съдебен състав намира, че не може да се обособи отделен материален интерес при обжалване на решението в посочената част. Претендира се заплащане на лихва от датата на увреждането. Така предявеният иск е приет за основателен, частично, като е отменено решението в частта за присъждане на лихва за периода от 13.8.2018 г. до 4.11.2018 г. (от дата на увреждане до изтичане на срока, предвиден в чл. 380 от КЗ). Настоящият съдебен състав намира, че доколкото искането за присъждане на лихва е законна последица от уважаване на иска с правно основание чл. 432 от КЗ, то не може да се включи в определяне размера на дължимите разноски. Тази претенция не е и неоценяема. Поради това не може да се приеме, че се дължат разноски и за тази част от производството. Предвид изхода на производството по разгледаната частна жалба, ще следва на частния жалбоподател да се присъдят разноски от 15 лв, дължимата държавна такса. По изложените съображения и на основание чл. 278, ал. 2 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение