Определение № 50423 от 03.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2093/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат П. К., процесуален представител на В. В. М., Г. М. Г. и М. М. Г. срещу определение №266 от 27.06.2022 г. по в.гр.д.№50/2022 г. на АС Велико Търново, с което по реда на чл.248 от ГПК е оставена без уважение молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, чрез присъждане на основание чл.38, ал.2 от ГПК на адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна адвокатска помощ. В жалбата се излагат съображения, че определението е неправилно, като се иска отмяната му и присъждане на възнаграждение в размер на 3171.01 лв. с включен ДДС за оказана безплатна адвокатска помощ пред въззивния съд. Ответникът по частната жалба ЗАД „О. Застраховане“ АД заявява становище за неоснователността й. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени наведените доводи и данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да остави без уважение подадената молба за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските, съставът на въззивния съд е посочил, че въззивното производство е образувано по жалби, подадени от двете насрещни страни, които жалби са разгледани и са приети за неоснователни, от което е направил извод, че страните следва да понесат направените от тях деловодни разноски. Определението е неправилно. За да се ангажира отговорността за съдебни разноски на насрещната по спора страна, респективно същата да бъде осъдена да заплати дължимото на процесуалния пълномощник на другата страна възнаграждение по чл.38 от ЗА, е необходимо освен да е оказана безплатна адвокатска помощ, също така изходът на спора, предмет на разглеждане от съответната инстанция, да е в полза изцяло или частично на страната, на която е оказана помощта, съгласно правилата, съдържащи се в чл.78, ал.1, ал.3 и ал.4 ГПК /единственото изключение е хипотезата на ал.2 на чл.78 ГПК, при която ответникът признава иск, за който не е дал повод за завеждането му, какъвто не е настоящият случай/. В процесния случай, с жалбите на двете насрещни страни по делото, е въведен като предмет на въззивното производство част от материалноправния спор /60 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и 361.62 лв., обезщетение за имуществени вреди, претендирани от ищцата В. В. М. и 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и 55.23 лв., обезщетение за имуществени вреди, претендирани от правоприемниците на починалия в хода на процеса М. Г. М./, разрешен с първоинстанционното решение. С въззивното решение жалбите и на ответника /по отношение на присъдените от първата инстанция в полза на В. В. М. суми от 40 000 лв. и 361.62 лв., съответно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди и в полза на правоприемниците на М. Г. М. суми от 30 000 лв. и 55.23 лв., съответно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди/, и на ищците /по отношение отхвърлените от първата инстанция искове за обезщетение за неимуществени вреди съответно за разликата от уважения размер от 40 000 лв. до размера от 60 000 лв., за ищцата и за разликата от уважения размер от 30 000 лв. до размера от 50 000 лв., за починалия в хода на производството ищец/, са приети за неоснователни и решението на първоинстанционния съд в обжалваната от двете насрещни страни част е потвърдено. В този смисъл въззивното решение е постановено в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна, като пропорционално на тази част се определя и размера на дължимите й разноски /съобразно съотношението на тази част към размера на материалноправния спор, предмет на въззивното производство/. От друга страна съгласно §2а от ДР на Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати, дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Несъмнено е, че посочената разпоредба регламентира ясно и недвусмислено начина, по който се формира адвокатското възнаграждение в хипотезата, когато оказалият правната помощ адвокат е регистриран по ЗДДС, без да провежда разграничение дали адвокатското възнаграждение е определено по договор между адвоката и клиента или е присъдено от съда по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв. В случай, че оказалият безплатната правна помощ адвокат или адвокатско дружество е регистриран/о по ЗДДС, върху дължимото с оглед изхода на делото и защитения материален интерес възнаграждение следва да се прибави и ДДС в размер на 20%. В светлината на изложеното и с оглед изхода на спора, и разпоредбата на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, обжалваното определение следва да се отмени, а въззивното решение - измени в частта за разноските, като на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат П. К. следва да се присъди адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна адвокатска помощ в претендирания размер от 3171.01 лв. с включен ДДС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение