Определение № 36 от 19.03.2009 г. на ВКС по д. № 4432/2008 г.

Образувано е по жалбата на адв ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 36 София, 19.03.2009 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март през две хиляди и деветата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: БОЙКА ТАШЕВА МИМИ ФУРНАДЖИЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 4432 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274 ал. 2 пр. първо от ГПК. Образувано е по частната жалба на М. Й. П. от гр. В., чрез процесуалния й представител адв. М, против определение без номер от 16 септември 2008 г., постановено по гр.д. № 235 по описа на окръжния съд в гр. В. за 2008 г., с което на основание чл. 192 ал. 4 от ГПК (отм.) жалбоподателката П. е осъдена да заплати държавна такса за въззивното обжалване в размер на 100 лева. В жалбата се сочи, че няма основание за изменение на решението, тъй като диспозитив за присъждане на държавна такса във въззивното решение няма и съдебният акт не е влязъл в сила. В отговор по реда на чл. 276 ал. 1 от ГПК ответниците Т. Г. М. и П. Й. М. – двамата от гр. В., чрез процесуалния си представител адв. К, изтъква доводи за законосъобразността на атакуваното определение. Жалбата е подадена от лице, имащо право на жалба в предвидения от закона срок. Налице е правен интерес от обжалването на атакуваното определение. С атакуваното определение въззивният съд приел, че са налице основанията на чл. 192 ал. 4 от ГПК (отм.), тъй като въззивницата не внесла държавна такса, позовавайки се на разпоредбата на чл. 5 б. “о” от Закона за държавните такси и установената й трайна нетрудоспособност с решение на НЕЛК; жалбоподателката дължала държавна такса, защото позоваването на чл. 5 б. “о” от ЗДТ не води до автоматично освобождаване от внасяне на държавна такса, а това може да стане само по реда на чл. 63 ал. 1 б. “б” от ГПК; тъй като такава процедура не е проведена, таксата следвало да бъде определена по реда на чл. 192 ал. 4 от ГПК и жалбоподателката била осъдена да заплати 100 лева за въззивното обжалване и 5 лева за издаване на изпълнителен лист. По делото е установено, че частната жалбоподателка не е внесла държавна такса нито за първоинстанционното, нито за въззивното производство. След постановяването на въззивното решение съдът констатирал, че не е внесена дължимата за съдопроизводството пред него държавна такса, поради което постановил съдебния си акт. С разпореждане от 8 октомври 2008 г. на председателя на окръжния съд в гр. В.. 40 от въззивното дело) – над двадесет дена след постановяване на атакуваното определение, частната жалбоподателка била освободена от държавна такса. Атакуваното определение е правилно като краен резултат. Съдът неправилно е посочил основанието за постановяване на атакуваното определение. Според правилото на чл. 192 ал. 4 от ГПК (отм.), в срок от два месеца след влизане в сила на решението съдът по свой почин или по искане на страните може да измени постановеното решение в частта му за разноските. По този начин законово е предвидена правната възможност при определени условия съдът по своя инициатива или по искане на страните, да измени решението си в частта му относно деловодните разноски. Деловодните разноски представляват онези разходи, които следва да бъдат направени, за да станат възможни определени съдопроизводствени действия, като в този вид разходи се включват заплащането за процесуална защита и представителство на страните по спора, заплащане на труда на експертите по делото, компенсиране на разходите на свидетели, осъществяването на специално описани в закона призовавания и съобщения и други подобни. Тези разходи са съвсем различни по естеството си от необходимата за разглеждането на делото държавна такса, защото таксата представлява заплащане на правораздавателната дейност като услуга, предоставена на страните по спора, която първоначално е дължима от ищеца, а в зависимост от изхода на делото, може да бъде понесена от страната, загубила спора. Разпоредбата на чл. 192 ал. 4 от ГПК (отм.) урежда присъждането само на сторените по делото съдебни разноски, но не и на държавната такса. Пропускът на съда да събере държавна такса не може да бъде преодолян чрез постановяване в горепосочения смисъл. А дори и да не съществуваше посочената разлика, законът изрично изисква решението, по което такова произнасяне да може да се извърши, да е влязло в законна сила, което очевидно в разглеждания случай не е така, предвид подадената касационна жалба от частната жалбоподателка. Държавната такса обаче е дължима за разглеждането на делото от съда. Действително, частната жалбоподателка е освободена от внасянето на държавна такса по смисъла на чл. 63 ал. 1 б. “б” от ГПК от 1951 г., но това разпореждане поражда действието си за в бъдеще, след момента на постановяването на разпореждането. Ето защо частната жалбоподателка следва да внесе посочената в атакуваното определение държавна такса, като се уточни, че правното основание за постановяването на определението е чл. 53 във връзка с чл. 199 ал. 1 б. “в” от ГПК от 1951 г. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение