Определение № 60228 от 23.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1336/2021 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от Т. Д. П., срещу въззивно определение № 2318/19.10.2020 г. на Софийския апелативен съд по частно гр.д. № 2797/2021 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Твърди, че според СГС и САС не бил изпълнил някакви указания, но не споменават конкретно какви. По делото многократно били давани нови указния и той е изпълнил всички точно. Обуславя допускане на касационно обжалване с очевидна неправилност – не е ясно какви са съображенията на въззивния съд, не е посочил какво точно е останало неизпълнено, за да може страната да реагира и да се защити. Съставът на Върховния касационен съд намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и следва да допусне касационно обжалване на въззивното определение във връзка със задължението на съда да изложи разбираеми, ясни и пълни мотиви по всички доводи на страните, както и относно задълженията на въззивния съд в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК. По така изяснените въпроси, съставът на Върховния касационен съд намира следното: Мотивите на съдебния акт, както е разяснено в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ и множество решения и определения на състави на Върховния съд и на Върховния касационен съд, задължително трябва да съдържат отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване, като съдът конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения и какви правни заключения прави, излагайки аргументите си. За да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината (чл. 10 ГПК). Установяването на истината се постига чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните, по вътрешно убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила (чл. 12 ГПК). Мотивирането на съдебния акт е и гаранция за справедлив съдебен процес – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени, на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. Неяснотата в съображенията на съда, когато е трудно да се установи какви са те, на практика се приравнява на липса на мотиви, което съставлява съществено нарушение на съдопроизводствено правило - чл. 236, ал. 2, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, и на правото на справедлив процес по см. чл. 6 ЕКПЧОС. Както е изяснено по задължителен за всички съдилища начин в Тълкувателно решение № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. Разпоредбата на чл. 278, ал. 2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл. 278, ал. 4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр. второ ГПК в производството по частна жалба. В обжалваното определение, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе разяснения. С разпореждане от 18.06.2020 г. по гр.д. № 11484/2019 г. Софийски градски съд е върнал исковата молба, по която е образувано делото, като намерил, че тя е недопустима. От една страна посочил, че ако се претендира обезщетение за вреди вследствие на незаконосъобразни действия на полицейски служители по заповед за задържане, издадена на осн. чл. 72, ал. 1 ЗМВР и извършен личен обиск, искът е с правна квалификация в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ и разглеждането му е в компетентност на съответния административен съд, по реда на АПК. Искът е по чл. 2, ал. 1, т. 1, респ. т. 3 ЗОДОВ и се разглежда пред граждански съд и по реда на ГПК, когато в исковата молба се твърди, че неимуществените вреди имат за причина незаконна мярка за неотклонение „задържане под стража“ или незаконно обвинение в престъпление, последвали издадената заповед по чл. 72, ал. 1 ЗМВР и действията на полицейските служители по задържането на лицето. Изрично обаче ищецът заявил, че не претендира вреди от държавата и не предявява иск по ЗОДОВ. Първостепенният съд, също така изяснил, че с разпоредбата на чл. 216 ЗМВР е уредена отговорността на служителите на МВР за вреди, причинени от тях на държавата и на граждани. Държавните служители в МВР не носят имуществена отговорност към увредения за вреди, причинени при условията на чл. 216, ал. 1 ЗМВР; отговаря държавата. За вредите, причинени умишлено или в резултат са престъпление или причинени не при или по повод изпълнение на служебните задължения, отговорността се определя в съответствие с гражданския закон. Функционалният имунитет може да бъде преодолян в случаите на извършено умишлено престъпление, установено по надлежен ред с вляза в сила присъда или решение по чл. 124, ал. 5 ГПК. Според Софийски градски съд ищецът излага твърдения за правонарушения, допуснати от ответниците при изпълнение на служебните им задължения, за които сочи, че са умишлено извършени и представляват престъпления, което обаче е квалификация и не съответства на фактите, които излага. Според съда тези деяния не са и умишлени, няма посочени обстоятелства, от които да се обоснове извод за умисъл. В заключение приел, че твърдените увреждащи деяния на ответниците представляват виновно неизпълнение на служебни задължения, което не може да бъде квалифицирано като престъпно или умишлено и не са налице предпоставките по чл. 216, ал. 3 ЗМВР. Съдът приел, че след цяла поредица от указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, ищецът Т. Д. П. търси обезщетение за причинени му неимуществени вреди от В. П. С., Д. Ж. П., В. П. Я., Б. Н. А., Ю. А. К., Г. К. К., Л. Л. А., всички служители на VIII-мо МВР – [населено място], за увреждащи деяния, изразяващи се в изготвяне на заповедта за задържане на стара бланка, на която не е посочена възможността за обжалване, непредоставяне на възможност да се обади в посолството на САЩ, невходиране на молба на ищеца, непредоставяне на храна, знание, че се извършват посочени действия от колеги и бездействие. С определение № 2318/19.10.2020 г. въззивният Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 2797/2020 г. е потвърдил разпореждането на Софийски градски съд, като съображенията са, че с разпореждане от 31.01.2020 г. първоинстанционният съд отчетливо бил указал на ищеца кои факти и обстоятелства от значение за производството, трябва да бъдат ясно формулирани. Едновременно със съобщението за разпореждането, страната била уведомена, че може да ползва правна помощ, но по делото липсват данни, да е отправила искане за целта. Въззивният съд продължил, че в постъпилата молба-уточнение от 06.02.2020 г. отново били описани разбиранията на ищеца за неизпълнение на задължения на посочените лица, служители на МВР, но не и факти, обуславящи допустимостта на иска, съобразно разпореждането на съда. Преди това, въззивният съд посочил, че първоинстанционният съд бил изложил мотиви, които САС напълно споделя и към които препраща, както и, че бил обвързан от изложените в жалбата възражения. Съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл в противоречие с дадените по-горе от настоящия съдебен състав разяснения и задължителната съдебна практика по тълкуването на чл. 10, чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 278 ГПК. Съображенията му нямат нищо общо с тези на първа инстанция, която е върнала исковата молба и е прекратила производството по нея поради това, че субективно съединените искове са недопустими, а не на осн. чл. 129, ал. 3 ГПК. Изрично е прието от първостепенния СГС, че нередовностите на исковата молба са отстранени. Въззивният Софийски апелативен съд без каквато и да е връзка с данните по делото и с мотивите на обжалваното пред него разпореждане, заключил, че е правилен изводът на СГС, че указанието му от 31.01.2020 г. било неточно изпълнено. Т.е. преценявал приложението на чл. 129, ал. 3 ГПК. Друг е въпросът, че не и ясно от мотивите на въззивния съд какви са били указанията на първостепенния съд, те необходими ли са, съответно какво изпълнение е последвало и защо е прието, че то е неточно. Само по себе си препращането към мотивите на акта на първоинстанционния съд също не изяснява, а допълнително обърква в разбирането какви са съображенията на второстепенния съд за връщане на исковата молба. Причините според първостепенния съд и въззивния са различни, така че не е възможно САС да обоснове своите изводи за нередовности на исковата молба и неизпълнени указания за отстраняването им, чрез препращане по чл. 272 ГПК към съображения за недопустимост на искове, чийто предмет е изяснен след изпълнение на дадени указания по чл. 129, ал. 2 ГПК. От друга страна, разпореждането на СГС е също не съвсем ясно – каква е вярната правна квалификация на исковете, призната от съда, за да може, изхождайки от нея, да се достигне до заключението дали те са недопустими срещу ответниците поради функционален имунитет или са предявени срещу ненадлежен ответник, предвид изложеното в обстоятелствената част от исковата молба и уточненията. Неотносимостта, противоречието и неяснотата в мотивите на обжалваното въззивно определение се толкова съществени, че се приравняват на липса на мотиви. Въззивният Софийски апелативен съд, също така, неправилно се е ограничил само до оплакванията в частната жалба, вместо сам изцяло да прецени допустимостта на исковете, включително тяхната редовност. При така изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде касирано и касационната инстанция да се произнесе по допустимостта на исковете. Квалификацията на претенциите, с които е сезиран съда, се дава от последния, без той да е обвързан от становищата на страните. Указанията му по чл. 129, ал. 2 ГПК, както и преценката за подведомственост и за подсъдност, когато следи служебно за нея, зависят именно от установяване на материалноправната норма, която урежда спорното право. Ако искът е по ЗОДОВ (специален спрямо общия закон), независимо дали ищецът „иска“ или не, съдът указва вярната квалификация и преценява дали е компетентен да разгледа спора, предвид поделената компетентност между общите и административните съдилища. Ако приеме, че е компетентен, но искът е предявен против ненадлежен ответник, дава изрични указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, че има противоречие между обстоятелствена част и посочен ответник, че предвид изложеното в исковата молба, искът следва да бъде предявен срещу друг – посочен от съда ответник, да даде указания на ищеца да го стори и, че ако не изпълни – исковата молба ще бъде върната. Посочените действия се предприемат и тогава, когато ищецът с исковата молба изрично твърди, че не желае да предявява иска срещу други правни субекти, различни от посочените в исковата молба. Това е така, защото съдът, по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК дължи изрично указание на ищеца, че се касае за нередовност на исковата молба и, че при неотстраняване на недостатъка ход по нея не може да се даде, така че при неизпълнение, тя ще бъде върната. Едва при евентуален отказ на ищеца да изпълни според указанията, исковата молба подлежи на връщане, на осн. чл. 129, ал. 3 ГПК. В случая съображенията, изложени от СГС относно ЗОДОВ, надлежния ответник по този закон и кой би бил компетентният съд, нямат отношение към предмета на делото – не, защото сам ищецът е заявил, че не предявява иск по ЗОДОВ и не иска да съди държавни органи, а предвид изложените правопораждащи юридически факти, петитум и страни. Исковата молба, макар и нередовна поради неясноти кой от ответниците кои деяния е извършил и кога, сочи на субективно съединяване на искове с правно осн. чл. 45 ЗЗД. Търси се обезщетение за вреди от конкретно посочени действия и бездействия от ответниците. Твърди се, че са при и по повод извършване на служебни задължения (по повод 72-часово задържане на ищеца), както и, че ответниците – служители в МВР са действали при умисъл. Съгласно чл. 216, ал. 2 от Закона за МВР, последните не носят имуществена отговорност пред увредените граждани в този случай, щом са причинили вредите по непредпазливост; надлежен ответник, посочен от закона е държавата. В чл. 216, ал. 3 от ЗМВР са уредени три различни хипотези, при които искът за обезщетение може да бъде предявен направо срещу служителите, по общия ред на ЗЗД. Една от тях е при умишлено причинени вреди при и ли по повод изпълнение на служебните задължения, каквито са твърденията в случая. Наличието на влязла в сила присъда по отношение на ответниците е друго възможно основание да се търси отговорност за вреди, причинени на увредени граждани от служители на МВР. По делото няма фактически твърдения, които биха квалфицирали деянията по предявените искове като престъпни, а ако бе така, съдът следваше да изиска данни дали това е установено с присъда или това е невъзможно поради пречките по чл. 124, ал. 5 ГПК, като съответно прецени приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Обстоятелството дали ответниците са действали умишлено, каквото е твърдението на ищеца, е въпрос, който се преценява по съществото на спора и няма как съдът да изисква от ищеца да сочи и изрични факти, които според него установяват умисъла на ответниците. Невъзможно е, при твърдения, че има умисъл, съдът при предварителната преценка за допустимост на иска, да прави заключение, че такъв не е налице. Следва да се посочи, че първостепенният съд неточно се е позовал и на съдебна практика на ВКС. В двете цитирани от него определения са разглеждани хипотези по чл. 216, ал. 2 ЗМВР – твърдение за извършено по непредпазливост деяние, като в никой от актовете на ВКС не е прието, че при твърдение за умисъл исковете по чл. 45 ЗЗЗД срещу служителите на МВР са недопустими, съответно, че твърдението за наличие на умисъл се установява от съда, без участие на страните, при преценката за допустимост на иска. При така изложените съображения обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия, като съдът изясни по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК от общата цена, каква сума се претендира като обезщетение за причинени вреди от всяко отделно деяние. Мотивиран от горното, съдът