Определение № 239 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 683/2019 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД, със сегашно наименование „МагнаФарм България“ ЕАД, срещу определение № 11 / 16.01.2019г. по т.д. № 518 / 2018г. на Апелативен съд – Пловдив, с което се оставя без уважение молбата му по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта, в която „Ей енд Ди Фарма България” ЕАД е осъдено да заплати на УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД разноски за въззивното производство в размер на 1630 лева. В частната касационна жалба се иска отмяна на определението на въззивния съд по чл.248, ал.1 ГПК като неправилно. Твърди се, че плащането на сумата от 51 124,36 лева от ответника по иска е направено по време на производството пред първата инстанция, което не прави исковата претенция „неоснователна”. Поддържа се, че като е заявил пред първата инстанция, че плащането не е потвърдено, това не означава, че то е оспорено. На ответника не се дължат разноски за въззивното производство, тъй като той е станал причина за завеждане на делото и не може да черпи права от противоправното си поведение. Ответникът по частната жалба, УМБАЛ „Свети Георги” ЕАД А. И. М., моли да се потвърди като правилно обжалваното определение. Сочи, че е доказал плащането на сумите в първата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да остави без уважение молбата по чл.248, ал.1 ГПК относно присъдените за въззивното производство разноски, апелативният съд е приел, че в първата инстанция са представени доказателства за плащане от ответника на сумата от 51 124,36 лева, но плащането неоснователно не е взето предвид от съда, като ищецът е оспорил изцяло въззивната жалба на ответника по иска и не е налице признание на жалбата в частта относно плащането на посочената сума. С оглед на това, въззивният съд е определил отговорността за направените пред него разноски съобразно уважената и отхвърлената част от въззивната жалба. Настоящият състав на ВКС намира, че частната жалба е неоснователна, тъй като ищецът - ответник по въззивната жалба, не само не е признал, но е оспорил извършеното от ответника по време на първоинстанционното производство плащане на сумата от 51 124,36 лева, в което производство са представени и доказателствата за плащането, поради което по арг. на чл.78, ал.2 ГПК, следва да понесе отговорността за разноските за въззивното производство, съобразно изхода на спора. С оглед горното, определението по чл.248, ал.1 ГПК следва да бъде потвърдено, като законосъобразно, тъй като в него отговорността за разноските правилно е изведена от изхода на спора и реално направените във въззивното производство разноски. Водим от горното, Върховният касационен съд