Определение № 5098 от 22.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2746/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 вр. ал. 1, т. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, подадена чрез процесуален представител държавен инспектор А. В. против определение № 277/18.05.2025г. постановено по в.гр.д. № 593/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК е оставена без уважение подадената от частния жалбоподател молба за изменение на постановеното по делото решение № 44/17.03.2026г. в частта за разноските чрез намаляване на присъденото в полза на ответниците адвокатско възнаграждение. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и противоречие с практиката на ВКС и отправя искане обжалваното определение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което молбата за изменение да се уважи с извод за прекомерност на платеното от ответниците адвокатско възнаграждение и неговото намаляване. Не е постъпил отговор на жалбата от ответниците А. и А. В.. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 2 от ГПК, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу обжалваем акт – определение, което попада в хипотезата на чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – въззивник по делото, с правен интерес от обжалване и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 от ГПК. Установява се от данните по делото, че производството пред Окръжен съд – Търговище е било образувано по предявени с искова молба от 05.05.2022г. от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество срещу А. и А. В. за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество /след допуснато изменение/ на обща стойност 76888 лв. С решение № № 44/17.03.2026г. постановено по в.гр.д. № 593/2025г. по описа на Апелативен съд – Варна е потвърдено първоинстанционно решение № 114/01.11.2023г. постановено по гр.д. № 114/2022г. по описа на Окръжен съд – Търговище, с което исковете са отхвърлени. При този резултат с въззивното решение Комисията е осъдена да заплати за въззивното производство разноски на всеки от ответниците в размер на по 3300 лева на всеки. С обжалваното определение подадената от въззивника молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските, основана на доводи за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение на всеки от ответниците е оставена без уважение от въззивния съд. Освен изложените в решението мотиви за неоснователност на своевременно заявеното от Комисията възражение за прекомерност на платеното от ответниците възнаграждение за адвокат, в определението си въззивният съд изложил допълнително съображения, че делото е разгледано повторно пред въззивната инстанция; предмет на искането за отнемане е различно по своя характер имущество, а обемът на делото надхвърля 3000 листа; процесуалния представител на ответниците е подал отговор по уточнението на исковата молба и обосновал становище по същество, както и по правни въпроси, по които липсва съдебна практика; съпоставена с размерите по Наредба № 1/2004г., служещи за ориентир за цената на адвокатската работа, присъденото по делото възнаграждение е по-ниско. Обжалваното определение е законосъобразно. По приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК и обстоятелствата, които съдът отчита при преценка на фактическата и правна сложност на делото при направено възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение е налице формирана практика на ВКС, според която критерият по прилагането на чл. 78, ал. 5 от ГПК е комплексен. Съгласно дадените разяснения в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Правомощието на съда да осъществи самостоятелна преценка при сезиране за прекомерност е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Съобразява се дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. Преценката на съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа при отчитане спецификата на адвокатския труд, като наред с правилата за възлагане отговорността за разноски съобразно изхода на делото в гражданския процес, съчетано се прилагат принципа за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално определено възнаграждение, което да е обективно и справедливо /чл. 36 от ЗА/. Установената практика на ВКС съобразява застъпеното в практиката на ЕСПЧ разбиране за връзка на пропорционалност между използваните средства и целите, които трябва да бъдат постигнати. Съдът има правомощието да намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение при нарушена пропорционалност между използваните средства и преследваната цел за справедливо възмездяване на положения от адвоката труд. При нарушена пропорционалност, във всеки конкретен случай се съобразява нейната степен. В този смисъл определение № 213 от 20.01.2025г. по ч.гр.д. № 4424/2024г. на ВКС, III ГО и цитираните в него. Зачитайки решението от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, Наредба № 1 от 09.07.2004г. и определените в нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда поради противоречие на нейните разпоредби с общностното право. По тези критерии платеното по въззивното производство адвокатско възнаграждение от всеки от въззиваемите в размер на 3300 лева /1687 евро/ в случая не е прекомерно. В договорите за правна защита и съдействие между въззиваемите и процесуалния им представител от 11.03.2024г. е договорено възнаграждение в размер на по 3300 лв. за всеки за цялото производство пред въззивната инстанция, с отбелязване, че сумата е платена в брой. Не е налице законовата хипотеза на чл. 78, ал. 5 от ГПК с оглед предмета на делото, цената на предявените искове, броя на проведените съдебни заседания, фактическата и правна сложност на делото с оглед на въведените в спора факти и изложените правни твърдения, както и с оглед конкретно извършените от процесуалния представител на страните процесуални действия и количеството извършена работа /повторно проведено производство; явяване в съдебни заседания при първоначално и повторно разглеждане на делото пред инстанцията по същество; отговор на уточнението на исковата молба и отговори на две молби по чл. 248 от ГПК; изразяване на становище по същество на спора, който се отличава с висока фактическа и правна сложност/. Нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, като изключение от общото правило за дължимост на разноски, следва да се прилага, само когато е налице прекомерност, каквато по изложените доводи на съда не се установява в процесния случай, поради което доказаният разход за представляване на въззиваемите страни от адвокат пред въззивната инстанция, не следва да бъде намаляван от съда. Ето защо като е оставил молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските без уважение, Апелативен съд – Варна е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. На основание чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ вр. чл. 19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата от ГПК, Комисията следва да заплати по сметка на ВКС сумата в размер на 7.67 евро представляваща държавна такса за произнасяне по частната жалба. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение