Определение № 4048 от 09.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4427/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 20722 от 02.08.2024 г., подадена от Държавно предприятие „Национална компания Железопътна инфраструктура”, представлявано от инж. М. Г. – генерален директор, чрез процесуалните представители главен юрисконсулт Ц. В. и главен юрисконсулт Ж. Х., срещу въззивно Решение № 696 от 11.06.2024 г. по в.гр.д.№ 2845/2023 г. на Апелативен съд – София, с което (след частична отмяна на първоинстанционното Решение № 260717 от 17.05.2023 г. по гр.д.№ 10172/2020 г. на Софийски градски съд, І г.о.) касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на М. В. С. и на Х. Х. С. по 200 000 лева – обезщетения за неимуществени вреди за всеки от ищците поотделно, заедно със законната лихва върху посочените главници за периода от 28.09.2015 г. до цялостното им изплащане.

Ответниците по касация М. В. С. и на Х. Х. С. са депозирали отговор чрез процесуалния им представител адвокат А. П. от САК. Поддържат, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Заявено е искане да се присъди възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е прието, че синът на ищците М. В. С. и Х. Х. С. – В. Х. С., е претърпял злополука на 24.08.2015 г. Инцидентът е настъпил в гр. София, в района на Локомотивно депо, район „Подуяне“, коловоз № 22. Пострадалият се е качил на находяща се на посоченото място вагонна цистерна и попадайки в опасна близост до разположените над същата електрически проводници е попаднал под т.нар. „волтова дъга“, която му е причинила термична травма. Вследствие на това увреждане синът на ищците е починал на 28.09.2015 г. Към момента на инцидента процесната контактна (електрическа) мрежа, която е била разположена в зоната на инцидента и от която е възникнала волтовата дъга, е била в техническа (функционална) изправност, което изключва възможността отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД да бъде ангажирана за противоправно бездействие при поддръжката на токовите проводници в безопасно състояние. От събраните по делото гласни доказателства е прието за установено, че достъпът до мястото на инцидента преди и към момента на злополуката е бил безпрепятствен – поставената в района ограда е била с нарушена цялост и не е изпълнявала функцията си да препятства достъпа на физически лица до коловозите, наред с което не е установено конкретната цистерна да е била обозначена с предупредителни табели, указващи наличие на опасност поради протичане на високо напрежение, но задължения да се ограничи нерегламентиран достъп до коловозите и да бъдат поставени предупредителни табели върху самия вагон – цистерна е имала не ДП „Национална Компания „Железопътна Инфраструктура“, а „Холдинг БДЖ“ ЕАД и „БДЖ – Пътнически Превози“ ЕООД в качеството на собственици на процесния коловоз и на находящите се там ППС.

От показанията на свидетеля М. М. е установено, че в зоната на инцидента, конкретно върху стълбовете за високо напрежение, които е следвало да бъдат стопанисвани от ответника, не са били поставени предупредителни табели за наличие на опасност. Други доказателства, извън показанията на посочения свидетел, които да наложат различен извод, не са били събрани по делото при доказателствена тежест на ответника съобразно правилото на чл. 154 ГПК. Това обстоятелство е прието като основание да се ангажира имуществената отговорност на ответника в хипотезата на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД заради противоправно бездействие да бъде обезопасена зоната на инцидента поне чрез поставяне на предупредителни знаци и табели за наличие на опасност. За установено е прието и друго основание за ангажиране на имуществената отговорност на ответника. В процеса не се спори, че Национална компания „Железопътна инфраструктура“, в качеството си на собственик на процесната контактна мрежа, е субект, законово ангажиран със задължението да осъществява и контролира дейност „източник на повишена опасност” по смисъла на чл. 123 НК. Тя е допуснала за продължителен, неопределен период от време, на отдавна изваден от употреба (ненадлежно охраняван и ненадлежно обозначен като опасен) коловоз, върху който са били позиционирани отдавна бракувани и практически негодни за движение и употреба, неизползваеми ППС, да съществуват проводници под напрежение. Въззивният съд е приел, че бездействието да бъде извадена от употреба тази безпредметна и преди всичко опасна по естеството си електрическа мрежа, следва да се постави в пряка причинно-следствена връзка по смисъла на чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД с настъпването на процесната злополука. Съдът е направил извод, че именно това обстоятелство обосновава възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на ответника при условията на цитираните законови текстове. Действително към момента на инцидента не е съществувала конкретна правна норма, която да задължава ответника да извади от употреба електрическото съоръжение в зоната на произшествието. Противоправността обаче произтича от обстоятелството, че дейност, която по самото си естество е източник на висока опасност, е била управлявана и контролирана по небезопасен начин. Фактът, че процесната контактна мрежа е била технически несекционирана, което е позволявало същата да бъде изключвана за конкретни коловози само по изключение и временно, не може да дерогира отговорността на ответника, в чиято тежест е било да предприеме съответни действия за осигуряване на техническа възможност електрическата мрежа да може да бъде изключена напълно и извадена от употреба в процесната неизползваема по предназначение зона. За ирелевантно е счетено обстоятелството, че до ответника не е била отправена заявка-искане, преди момента на инцидента, за изключване на електрическото трасе в процесния участък, доколкото именно ответникът е имал задължение да създаде всички необходими условия за безопасно съществуване и експлоатация на контактната мрежа – в това число и чрез изваждането й от употреба в процесната практически неизползвана по предназначение зона. Косвен, но в случая категоричен, извод в подкрепа на горните изводи е обстоятелството, че именно такива действия по тотално изключване на напрежението в процесния район са били предприети, но едва след настъпването на инцидента.

Досежно размера на следващите се на ищците обезщетения въззивният съд е приел, че събраните в процеса гласни доказателства чрез показанията на свидетеля Ц. Г., очертават всички обстоятелства, релевантни за преценката по чл. 52 ЗЗД: отношенията в семейството преди настъпване на злополуката; изключително тежкото негативно отражение, която инцидентът е оказал върху психиката и живота на ищците. Тези обстоятелства, преценени в контекста на възрастта на загиналия – 15 години, са обосновали определяне на обезщетения в размер на по 250 000 лева за всеки от ищците. Въззивният съд е приел, че горните обезщетения следва да бъдат намалени при условията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД с по 20%, доколкото в процеса е установено от приетата по делото съдебно-техническа експертиза, че самият пострадал е допринесъл за настъпване на процесните вредоносни последици, нарушавайки нормативно установени забрани. Въззивният съд е съобразил, че макар съпричиняването да има обективно естество, не може да се приеме от правна и житейска гледна точка, че процесното място на инцидента – запустяло, ненадлежно охранявано и ненадлежно обозначено като опасно локомотивно депо, на което са били разположени отдавна бракувани и излезли от употреба ППС, е можело да създаде у пострадалия адекватна представа за наличие на сериозна опасност.

Касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички наведени по делото аргументи и да установи конкретна правна норма, чието неизпълнение, състоящо се в бездействие и в какво конкретно се изразява то, е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат в процесния случай;

2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди;

3. Какво е приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на това обезщетение.

Жалбоподателят твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а също и че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: втори въпрос – в противоречие с ТР № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, трети въпрос – в противоречие с Решение № 182 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 4662/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 222 от 12.02.2020 г. по гр.д.№ 92/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 19 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 2026/2018 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 122 от 28.10.2020 г. по гр.д.№ 611/2020 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Решение № 16 от 02.03.2021 г. по гр.д.№ 1914/2020 г. на ВКС, ІV г.о.

Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпрос № 1 от изложението. Разрешение по поставения с него правен проблем дава ППВС № 9/1966 г., според което отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работа. Вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена работата. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждане, когато то се изразява в неизпълнение на задължения, които произтичат от закона, от техническите и други правила, и от характера на възложената работа. Приетото от въззивния съд е в съответствие с цитираната задължителна практика и нормативна уредба. Въпроси №№ 2 и 3 от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване. Не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС, в която е разяснено, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като понятието по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В случая въззивният съд, в съответствие с практиката на ВС и ВКС, е извършил преценка на фактите и обстоятелствата, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Оплакванията за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК. Преценката им изисква преценка правилността на въззивното решение, извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

С оглед настоящото произнасяне касаторът дължи разноски във връзка със защитата на ответниците по касация в производството пред ВКС. Последните са защитавани при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, поради което и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА пълномощникът им има право да получи възнаграждение, съответно на фактическата и правна сложност, което в случая се определя на сумата 4 000 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия