Определение № 10047 от 14.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9520/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от Р. Б. Т., понастоящем в Затвора [населено място], против Определение № 2212/01.09.2026 г., постановено по адм. дело № 1173/2026 г. по описа на Административен съд – София-област, с която е отхвърлено искането му както за освобождаване от държавна такса по делото, така и за предоставяне на правна помощ. Излагат се доводи за неправилност на определението. Иска се отмяната му и уважаване на направените искания. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна с правен интерес от обжалването на неблагоприятен за нея съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството по делото на АССО е образувано по искова молба, подадена от Р. Б. Т. против Административен съд – София-град с искане да му заплати сумата от 5 000 евро като обезщетение за причинени му неимуществени вреди Още при подаване на исковата молба, Р. Т. направил искане за освобождаване от заплащане на държавна такса по делото и предоставяне на правна помощ, по повод на което административният съд изискал информация относно притежаваното от него имущество от Агенция по вписванията, НОИ, НАП и ОДМВР София. С оспорената в настоящото производство определението съдът не е освободил ищецът от заплащане на държавна такса и не е предоставил исканата правна помощ. За да постанови горния резултат, административният съд приел, че от представената от ОДМВР София справка се установява, че Т. притежава лек автомобил Фолксваген Пасат с рег. № [рег. номер], придобит на 27.12.1999 г., поради което не може да се направи извод, че той е със социално, финансово, имуществено и семейно състояние, което е основание по чл. 83, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/ по препр. от чл. 144 АПК за освобождаването му държавна такса. На същото основание съдът приел за неоснователно и искането му за предоставяне на правна помощ. Така постановеното определение е валидно, допустимо и правилно. Правилно административният съд не е освободил Р. Б. Т. от заплащане на дължимата държавна такса по делото. От така представените доказателства по делото е видно, че Т. може да заплати проста такса за образуване на делото, която е в размер на 5,11 евро (10 лева) съгласно чл. 2б, б. а от Тарифа № 1 към закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и министерството на правосъдието. Правилно е прието, че в случая не е приложим реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, респ. чл. 227а, ал. 2 АПК, за освобождаване от държавна такса и разноски за производството. Правилно първоинстанционният съд не е предоставил и исканата правна помощ. На основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от Закона за правната помощ (ЗПП) правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя, когато предоставянето й не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ. В настоящия случай се установява, че правна помощ се иска в производство по искова молба, адресирана до АССО, против АССГ с твърдение за причинени му неимуществени вреди. На основание чл. 23, ал. 1 ЗПП системата за правна помощ по чл. 21, т. 3 – процесуално представителство - обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита, резервен защитник или представителство. За съдебноадминистративните производства по АПК не е предвидена задължителна адвокатска защита. Всички изброени обстоятелства сочат, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на по-нататъшните процесуални действия, които следва да се извършат по подадената от Т. искова молба. На частния жалбоподател е осигурен достъп до правосъдие, който е осъществен съобразно действащия национален процесуален закон. Като не е освободил Р. Б. Т. от заплащане на държавна такса по делото и не му е предоставил правна помощ, административният съд е постановил правилно определение, което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение