Определение № 130 от 30.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 2638/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. С. срещу решение №4517 от 22.06.2017 г., постановено от СГС-ІІ- Б състав по гр.д. №1210/2016 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение от 10.08.2016 г. на СРС,77 с-в по гр.д. № 63246/15 на СРС, с което [фирма]-гр. С. е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на [фирма] сумата от 11 450,35 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска-20.10.2013 г. до окончателното плащане и в частта за разноските. В касационната жалба се навеждат оплаквания за противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК /в ред. до изм. в ДВ, бр.86 от 27.10.2017/. От страна на ответното по касационната жалба дружество [фирма] не е депозиран писмен отговор на същата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5 000 лева и спорът е граждански намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, с което [фирма]-гр. С. е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 ЗЗД на [фирма] сумата от 11 450,35 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска-20.10.2013 г. до окончателното плащане, съставът на въззивния съд се е позовал на следното: Ответното дружество [фирма] е придобило по договор за цесия от 21.03.2011 г. вземане на цедента [фирма] срещу [фирма], [фирма] и С. Н. в размер на 351 886,46 евро, основано на договор за кредит и анекс към него. Длъжниците са уведомени от страна на цедента за цесията с писма от 22.03.2011 г.. С решение на съда по гр.д. № 5455/12 на С.,32 с-в, Ст.Н.- ищец по евентуалния иск по настоящия спор, е бил осъден да заплати на [фирма] сумата от 5 000 евро-главница-част от цялото вземане в размер на 340 214 евро и 1 671,20 лева-разноски по делото.Решението е влязло в сила и е издаден ИЛ в полза на [фирма]. С решение на ВКС №39/02.04.2014 г. по т.д. №283/14 така постановеното решение на СРС е отменено по реда на чл.303 и сл. ГПК и делото е върнато за ново разглеждане на СРС. Междувременно, преди отмяната, с платежни нареждания от 29.10. 2013 г.и от 30.10.2013 г. са извършени във връзка с постановеното решение по гр.д. № 5455/12 на С.,32 с-в плащания на сумите по него от страна на дружеството-ищец по настоящия иск по сметка на ответника [фирма]. Поради оттегляне на иска при повторното /след отмяната по чл.303 ГПК/ разглеждане на спора от първоинстанционния съд производството по иска е прекратено с прот.определение по гр.д. № 19 342/14 на СРС,34 с-в. На 18.04.2013 г. ищецът по настоящия иск [фирма] –гр.С. от своя страна прехвърля придобитото с предходна цесия вземане на [фирма]. На основание това обстоятелство е отхвърлен искът на същия ищец срещу С. Н. за цялото вземане в размер на 351 886,46 евро предмет на предходната цесия от 21.03.2011 г. с решение на СГС по гр.д. № 12 830/13, постановено на 06.07.2015 г.. На база изложеното, с обжалваното въззивно решение съдът е приел, че с последната цесия от 18.04.2013 г вземането, на което ищецът е бил носител по силата на предходната такава от 21.03.2011 г. е надлежно отчуждено в полза на цесионера по нея и следователно ищецът не е кредитор на това вземане спрямо ответника-длъжник и липсва каквото и да е основание за задържане от негова страна на получената в изпълнение на отмененото съдебно решение сума като част от общо дължимото вземане, което пък е прехвърлено от ищеца на трето лице с договор за цесия от 18.04.2013 г./ преди завеждане на ИМ по настоящия спор в съда-20.10.2015 г./ и преди извършеното плащане. Счетено е ,също така, че в отношенията между страните по договора за цесия действието на същата се поражда със сключването му и е без значение, дали длъжника е бил уведомен за това или не. По изложените мотиви искът по чл.55 ал.1,предл. 3 ЗЗД за връщане на платеното, поради отпадане на основанието за това, е уважен със законните последици. В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като значими за спора правни въпроси следните такива: за приложението на чл.164 ал.1,т.3,4,6 ГПК относно установяване със свидетелски показания на грешка в съдържанието на платежни нареждания, подлежи ли на връщане в хипотезата на чл.55 ал.1, предл.3 ЗЗД платеното по договор за цесия, вземането по която съществува, тъй като не е съдебно отречено и цедентът приеме плащането, преди длъжникът да е уведомен за цесията и за задължението на съда, разглеждащ основателността на частичното плащане на един дълг, самото съществуване на който е предмет на друго висящо дело, да спре производството по първото, на основание чл.229 т.4 ГПК. Твърди се, че по въпросите са налице основанията за допускане до касация по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Първият и вторият въпрос представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност и в този смисъл представляват наведени касационни основания, а не такива за допускане на касация. Последният въпрос се явява обуславящ изхода по спора, тъй като искане за спиране на производството по настоящия спор е правено и пред двете инстанции с надлежна мотивировка и представяне на писмени доказателства във връзка с висящността на съдебно производство по друг спор, за който се твърди, че изходът му се явява от значение за настоящия спор и въззивнвият съд, без да излага мотиви, защо не е налице основание по чл.229 т.4 ГПК е оставил без уважението искането за спиране. Въз основа на необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл.229 ал.1 ГПК е образувано тълкувателно дело №1/17 на ОСГТК на ВКС. Последното е по въпроса, дали в случаите на нарушение на чл.229 ал.1 ГПК постановеното съдебно решение се явява недопустимо или незаконосъобразно, поради което, производството по настоящото дело следва да се спре на основание чл. 292 ГПК до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълкувателно дело №1/2017 г.- т. 1. С оглед изложеното,съдът