Определение № 5990 от 22.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4813/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.2, вр. чл.248 ГПК. С определение № 18817 от 03.10.2025 г. по в. гр. д. № 6294/2024 г. на Софийски градски съд, IV-ти Г с-в, е оставена без уважение молбата на С. В. С. и М. Т. Д. за изменение на постановеното решение по делото в частта за разноските. Въззивният съд е приел, че когато въззивното производство е приключило с обезсилване на решението в обжалваната част и прекратяване на производството поради недопустимост на предявения иск, разноските в него се възлагат в тежест на страната, която е предявила иска. За този извод е без значение дали предявеният иск е бил изначално недопустим, или обстоятелството, довело до неговата недопустимост, е настъпило в хода на процеса. Ирелевантен е и въпросът дали искът е бил допустим към датата на подаване на въззивната жалба, респ. на писмения отговор на жалбата. В случая искът за делба на сградата – автосалон е недопустим, тъй като към датата на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция тя не съществува. От приетото по делото удостоверение № РВЕ25-ГР94-141 от 17.01.2025 г. на Столична община се установява единствено, че към 17.01.2025 г. процесната сграда е била премахната, без да се уточнява кой, кога и по каква причина я е премахнал. Затова доводът на молителите, че това действие е извършено от жалбоподателя Я. Н. К. в хода на въззивното производство с оглед прекратяване на делото в тази част не се потвърждава от доказателствата по делото. Частна жалба срещу въззивното определение е подадена от С. В. С. и М. Т. Д.. Жалбоподателките поддържат, че при прекратяване на производството по един иск не е без значение кой е дал повод за завеждане на делото, съответно – за образуване на въззивното производство. В случая именно въззивникът Я. К. е станал причина за образуване на въззивното производство, подавайки на 27.02.2024 г. въззивна жалба срещу първоинстанционното решение. Той не е правил искане за обезсилване на това решение, но само защото към този момент делбеният имот е съществувал, както е съществувал и към момента на подаване на отговора на въззивната жалба. Позовават се на разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК като считат, че имат право на разноски при прекратяване на делото. Настояват, че Я. К. ги е въвлякъл в един ненужен процес, след като сам е премахнал сградата, предмет на въззивното производство. В тази хипотези разноски се дължат на тях, а не на Я. К.. Удостоверението на Столична община е предоставено именно от Я. К., който има интерес да се ползва от него и следователно следва да се приеме, че обстоятелството, на което той се позовава, е възникнало по негова инициатива. Удостоверението е адресирано именно и само до него. По негова инициатива е била премахната и процесната сграда, като неговото извънпроцесуално поведение не може да се вмени във вреда на жалбоподателките. Ответникът в производството Я. К. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежни страни и срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл. 248 ГПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на производството по в. гр. д. № 6294/2024 г. на Софийски градски съд, IV-ти Г с-в, е решение на Софийски районен съд, с което е допусната делба на сграда с идентификатор 68134.305.157.1 по КККР на [населено място], при квоти 24/30 за Я. Н. К., 5/30 за С. В. С. и 1/30 за М. Т. Д.. Към момента на подаване на въззивната жалба на Я. К. и на отговора на жалбата сградата е съществувала, но след това е премахната. По тази причина с решение № 4803 от 22.07.2025 г. по в. гр. д. № 6294/2024 г. на Софийски градски съд първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която е допусната делба на тази сграда. С това решение съдът е осъдил С. В. С. и М. Т. Д. да заплатят на Я. Н. К. на основание чл.78, ал.1 ГПК общо сумата от 1961,35 лв. Въззивното решение е неправилно в частта за разноските, а частната жалба срещу това решение, имащо в тази част характер на определение, е основателна. Съгласно чл.355 ГПК страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а по присъединените искове в делбеното производство разноските се определят по чл.78 и чл.78а ГПК. Постоянна е практиката на ВКС, че когато в делбеното производство възникнат спорни въпроси и когато тези спорове се пренасят в по-горни инстанции, разноските се определят по общите правила на чл.78 ГПК - определение № 60141 от 19.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3096/2021 г., II г. о., определение № 193 от 26.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2700/2020 г., II г. о., определение № 4/6.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, II ГО, определение № 255/9.10.2013 г. по гр. д. № 563/2012 г. на ВКС, I ГО; определение № 47 от 29.01.2015 г. по ч. гр. д. № 6919/2014 г. на ВКС, I ГО; определение № 19 от 31.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1499/2016 г., I г. о. и др. Приема се също, че когато решението на въззивната или на касационната инстанция е в общ интерес, разноските също се разпределят по правилото на чл.355 ГПК според стойността на дяловете на страните. Особеностите на настоящия случай налагат същия извод – че по правилото на чл.355 ГПК разноските следва да останат за страните така, както са направени, тъй като рискът от погиване на съсобствената вещ се носи от всички съсобственици. Следователно в тази хипотеза разноски не следва да бъдат присъждани. Това налага отмяна на обжалваното определение и допускане на исканото изменение на въззивното решение в частта за разноските, като искането на Я. К. за присъждане на разноски за въззивното производство следва да бъде отхвърлено. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,