Определение № 1035 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 699/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. срещу определение №14730 от 5.12.2023 г. по гр. д. №4952 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, II „Д“ въззивен състав, с което е потвърдено определение №158 от 3.012023 г. по гр. д. №67643 по описа за 2022 г. на Софийския районен съд, 27 състав, за спиране на производството по делото до приключване на гр. д. № 5050 по описа за 2022 г. на Софийския районен съд, 125 състав. Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли това определение да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и делото да бъде върнато за продължаване на процесуалните действия. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател и данните по делото, приема следното: Е. Д. М. е предявил срещу Върховния касационен съд иск за заплащане на 24 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди за периода от 1.12.2022 г. до 12.12.2022 г., произтичащи от решение по дело № 1018 по описа за 2019 г. на ВКС. В определение №158 от 3.012023 г. по гр. д. №67643 по описа за 2022 г. Софийският районен съд, 27 състав, служебно е констатирал, че по пет дела ищецът е претендирал за неимуществени вреди на същото основание с различен период, като по гр. д. № 5050/2020 г. на СРС вече е постановено решение. Ето защо на основание чл.229, а.1, т.4 от ГПК е спрял делото до приключване на производството по гр. д. № 5050/2020 г. на СРС. Софийският градски съд е приел, че фактите относно непозволеното увреждане на ищеца са разрешени с постановеното по гр. д. № 5050/2020 г. на СРС отхвърлително решение. Със сила на пресъдено нещо ще се ползва решението относно спорното материално право, въведено в основанието и петитума на иска като предмет на делото. В основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията и който е очертан в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. С решението съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на присъдено нещо, поради което този диспозитив представлява източник на силата на пресъдено нещо. Фактът на настъпилия деликт е непроменен в настоящото производство, в което нов факт е единствено причинната връзка между сочените вреди и незаконното осъждане за процесния период. Наличието на непозволено увреждане ще бъде установено с предходното влязло в сила решение и няма да подлежи на преразглеждане. По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за спиране на производството. Във връзка с мотивите на въззивния съд частният жалбоподател е посочил в изложението, че според него няма пречка в две отделни производства да се установява един и същ правопораждащ факт, който е довел до различни вреди в различни времеви периоди. Противоречието между това схващане и приетата от въззивния съд обратна теза прави обжалваното определение очевидно неправилно. Настоящата инстанция констатира, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касатора проблем съответства на процесуалния закон и на практиката на ВКС. Разпоредбата на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК предвижда, че когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора, съдът спира производството. Ако в заведеното преди това дело се разглеждат правопораждащи факти на спорното право, които са общи, макар да касаят друг обем или период на това право, по първото дело се формира сила на пресъдено нещо, която трябва да бъде зачетена по следващото дело. Затова е необходимо делото за разликата до пълния обем или за друг период на спорното право да бъде спряно. В противен случай, ако се процедира по поискания от касатора начин-да се установяват правопораждащите факти в различни дела, може да се достигне до противоречиви решения. Другият способ за избягване на противоречие между решенията е делата да се съединят, което зависи от преценката на съдилищата по целесъобразност. В този смисъл са мотивите на т.2 и т.3 от ТР №3 от 22.04.2019 г. по тълкувателно дело №3 по описа за 2016 г. на ОСГТК и т.9 на ТР №4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, потвърждавайки спирането на производството, въззивният съд е постановил определение в съответствие с практиката на ВКС. Ето защо не е налице и квалифициран порок на определението, водещ до очевидна неправилност. Затова не следва да се допуска касационно обжалване на определението на Софийския градски съд. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение