Определение № 265 от 04.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1850/2015 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Ж. П. и С. Н. Д. чрез адв. Х. С. срещу определение № 1 от 07.01.2015 г. по гр.д. № 5236/2014г. на ВКС, II ГО, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Ж. П. и С. Н. Д. против въззивното решение на Софийски градски съд от 28.03.2014 г. по в. гр. д. № 15231/2012 г. В частната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Навеждат се доводи, че предходният състав на ВКС е следвало да допусне разглеждане на касационната жалба по същество, тъй като по делото няма годни доказателства от които да е видно, че цената на иска е под установения в закона минимум от 5000 лв. за граждански дела. Ответницата по частната жалба М. С. Р. – Д. чрез процесуалните си представители адв. Р. К. и адв. А. Ч. е подала писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който е изложила съображения за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт съгласно чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна поради следните съображения: С обжалваното определение предходният състав на ВКС е приел, че от представеното по делото удостоверение на [община] от 16.08.2006 г. /на гърба на л. 20 от първоинстанционното производство/ се установява, че данъчната оценка на спорния имот е в размер на 2019, 60 лв., поради което цената на иска, върху която е събрана дължимата държавната такса, е под минималния размер от 5000 лв. и въз основа на това е оставил без разглеждане подадената касационна жалба. Определението е правилно. Съгласно чл. 70, ал. 1 ГПК въпросът за цената на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най – късно в първото заседание за разглеждане на делото. Доводите кой от двамата ответници каква реална част от имота е осъден да предаде на ищцата и за липса на доказателства за данъчната оценка на тези реални части, са ирелевантни. Процесният имот е с площ 600 кв. м. и към датата на предявяване на иска и към настоящия момент. Обстоятелството, че при завеждане на иска имотът е с планоснимачен № 680, а към настоящия момент, с оглед кадастралното заснемане е със съответни нови идентификатори, е въпрос на актуализиране на идентификацията и не се отнася до цената на иска. Относно твърдението на частните жалбоподатели, че представеното в първа инстанция удостоверение за данъчна оценка не се отнася за спорния имот, съдът намира, че не може да бъде предмет на разглеждане в настоящото производство. Това удостоверение е послужило като база за определяне и внасяне на дължимата държавна такса и възражения в обратния смисъл е следвало да бъдат направени пред съответния първоинстанционен съд. Законът не предвижда възможност въпросът за цената на иска и доказателствата, отнасящи се за тази цена, да се изследва в рамките на касационното производство. Съгласно ТР № 8/2012г. ОСГК на ВКС при предявяването на иска ищецът е този, който посочва цената на иска - чл. 70, ал. 1 ГПК, но съдът не е обвързан от това. Съгласно предвиденото в посочената разпоредба съдът служебно може да повдигне въпроса за цената на иска, както това може да направи и ответникът по иска, но най-късно в първото заседание за разглеждане на делото, като в случай на несъответствие на указаната цена с действителната, съдът определя цената на иска. Така посочената и определена, цена на иска остава неизменна за цялото производство по делото и настъпилите промени впоследствие в паричната стойност на спорното право, поради изменение в цените, са без значение за цената на иска. Водим от изложеното Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение