Определение № 2520 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3409/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Т., [населено място], чрез адвокат Н. К., срещу въззивно решение № 76 от 18.04.2023 г. по в.гр.д. № 5/2023 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 127 от 03.11.2022 г. по гр.д. № 71/2022 г. на Окръжен съд – Търговище. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Т. Д. Т. срещу С. Д. Т. и М. Н. Т. иск за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № ..., том IХ, рег. № 9747, дело № 1179 от 14.07.2015 г. на нотариус П. А., сключен между М. Й. П. и С. Д. Т., на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД вр. чл. 17 ЗЗД като привиден, прикриващ дарение. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и в нарушение на съдопроизводствените правила. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил отговор от С. Д. Т., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат А. М., с който се оспорва основателността на подадената жалба и се претендира присъждането на направените разноски. Ответницата М. Н. Т., [населено място], не е взела становище по касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че са предявени искове за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № .., с площ 80,81 кв.м., ведно с избено помещение № 2 с площ от 11,22 кв.м., и 363/10 000 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, находящ се в [населено място], обективиран в нотариален акт № ..., том II, рег. № 2191, дело № 325 от 05.11.2021 г., сключен между М. Й. П. и С. Д. Т., на основание чл. 26, ал. 2, предл. пето ЗЗД вр. чл. 17 ЗЗД, поради привидност на продажбата, като прикриваща действителен договор за дарение. Установено е, че страните по делото – ищецът и първият ответник са синове и наследници на прехвърлителката по сделката, починала на 11.11.2020 год., като към момента на сключване на процесния договор купувачът е в брак с втората ответница. Договорът е сключен на цена по-ниска от данъчна оценка на имота и в нотариалния акт е посочено, че същата е изплатена на продавача преди подписването му. Въззивният съд е приел, че в доказателствена тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване, посредством всички доказателствени средства, и да установи, че действителната воля на страните, сключили договора не е за прехвърляне на имота срещу заплащане на цена, а с дарствено намерение. От писмените доказателства по делото е установено, че на прехвърлителката е била определена 67 % степен на увреждане, страдала е от захарен диабет с начална диабетна полиневропатия, хипертонична болест, и последната получена от нея пенсия е била в размер на 344,88 лв. От свидетелските показания е установено, че ищецът и ответникът са живеели в [населено място], и във връзка с работата си на кораби са пътували извън България за относително дълги периоди от време. От 2006 г. ищецът живее и работи в Л., като е посещавал майка си в [населено място] веднъж или два пъти годишно при прибиранията си в страната. Ответникът по-често е посещавал майка си, подпомагал я е финансово, пазарувал ѝ е и заедно със съпругата си са полагали и лични грижи при влошаване на здравословното ѝ състояние в последната година преди смъртта ѝ. От показанията е установено още, че прехвърлителката е споделила за намерението си да продаде апартамента си в [населено място] на ищеца за сумата от 10 000 лв., за да подсигури старините си, но без да обременява прекалено сина си. Съгласно същите показания е прието за установено, че след смъртта на прихвърлителката по сметката ѝ е била налична сума в приблизителен размер около посочената. Направен е извод, че от събраните по делото доказателства не се установява, че прехвърлителката е имала намерение да дари процесния апартамент на ответника и че последният не е платил посочената в нотариалния акт цена, противно на твърденията на ищеца. Съдът е посочил, че обстоятелството, че прехвърлителката е била в по-добри отношения с единия си син – ответника, не е достатъчно да обоснове извод, че същата е искала да му подари имота, като сключи симулативен договор за продажба и по този начин да обезнаследи другия си син, тъй като е установено, че същата се е оплаквала, че не ѝ достигат средства и е приемала помощ и от двамата си сина. Ищецът не е доказал твърдяната симулация на договора за продажба на недвижимия имот и установените от съда обстоятелства не са опровергани от ангажираните от него свидетели. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът дали следва съдът да формира вътрешното си убеждение въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции, относими към релевантните за спора факти, поотделно и в тяхната съвкупност, и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Не са посочени конкретни доводи, обосноваващи наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Доколкото не е посочено конкретно основание, както и аргументация в полза на наличието му, не следва по така поставения въпрос да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и е изложила мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, съдът се е произнесъл по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като е формирал вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в двете инстанции, с което е изпълнил задължението си съгласно закона и непротиворечивата по въпроса съдебна практика. В изложението се съдържат твърдение, свързани с неправилността на обжалваното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите са неотносими в производството по чл. 288 ГПК преди допускането на касационното обжалаване по същество. С оглед изхода от спора, направеното в отговора на касационната жалба искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника С. Д. Т. следва да се присъдят 2692 лв. разноски за настоящата инстанция. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд