Определение № 10 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1121/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба (с вх. № 2416/4.VІ.2020 г.) на варненското „Електроразпределение Север“ АД /ЕИК[ЕИК]/, означена още и като „Касационна“, която е подадена против определение № 189 на Варненския апелативен съд, ГК, от 13.ІV.2020 г., постановено по гр. дело № 531/2019 г., с което е била оставено без уважение искане на този търговец ( по молба с вх. № 731/7.ІІ.2020 г. по описа на Ап. съд-Варна ) за изменение на постановеното по същото дело определение № 52/21.І.2020 г. в частта му относно отговорността на страните по спора за разноски. Оплакванията на електроразпределителното дружество настоящ частен жалбоподател са за необоснованост и постановяване на атакуваното определение за разноски в нарушение на материалния закон и при допуснати от състава на Варненския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 236, ал. 2 ГПК/. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, във вр. чл. 78, ал. 5 ГПК, с който дължимото на ответното „Албена“ АД адвокатско възнаграждение да се намали до реалния негов минимум от 39 060.42 лв. (с вкл. ДДС), произтичащ от съответните правила в Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. на Висшия адвокатски съвет – предвид прекомерността на същото спрямо действителната правна и фактическа сложност на делото. Инвокират се доводи, че „наличието на задължителна практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя сложност в по-ниска степен“; че „цената и броя на исковете и броя на проведените съдебни заседания не представляват и не са единствените критерии, които следва да бъдат взети предвид при формиране на извод за правната и фактическа сложност на делото“, а следвало въззивния съд да вземе под внимание и да обсъди в мотивите си към атакуваното определение по чл. 248 ГПК: „предмета на делото и неговата сложност“. По реда на чл. 248, ал. 2 ГПК ответното по частната жалба „Албена“ ООД със седалище и адрес на управление в [населено място], [община] /ЕИК[ЕИК]/, писмено е възразило чрез двамата свои процесуални представители по пълномощие от САК по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното определение за разноски, претендирайки за потвърждаването му. Инвокиран е довод, че било недопустимо намаленото веднъж адвокатско възнаграждение (в откритото с.с. на 29.І.2019 г. по делото във въззивната инстанция) да бъде намалявано повторно. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в пределите на преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, настоящата частна жалба на „Електроразпределение Север“ АД-гр. Варна /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. Конкретната хипотеза по делото е била тази по чл. 233, изр. 3-то, предл. 1-во ГПК: извършен пред въззивната инстанция отказ на варненския търговец настоящ частен жалбоподател от шестте негови обективно кумулативно съединени отрицателни установителни иска за собственост върху подземни електропроводи и кабелни линии, водени срещу ответното „Албена“ АД, уважени с решение № 22/7.ІІ.2019 г. на Добричкия ОС по гр. дело № 85/2016 г., а като последица от това - обезсилване на това решение на първостепенния съд и прекратяване на производството по исковите претенции с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК, вкл. и наред с присъждането в полза на ответното „Албена“ АД – на основанията по чл. 78, алинеи 4 и 5 ГПК – на разноски в размер на сумата от 105 665.36 лв., направени от последното дружество за производствата пред първата и пред въззивната инстанция. Съгласно т. 24 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/6.ХІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г., определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК /а не по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК – бел. на ВКС /. Това означава, че настоящето производството няма характера на „касационно“ и затова се явява ирелевантно представеното в приложение към частната жалба изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК. За разлика от момента на произнасянето на ОСГТК на ВКС с горецитираното тълкувателно решение, към по-късната дата на постановяване на атакуваното определение на Варненския апелативен съд, а именно 13 април 2020 г., първоначално съществуващият § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/9.VІІ.2004 г., предвиждащ, че „в случаите по чл. 78, ал. 5 ГПК присъденото адвокатско възнаграждение не може да е по-ниско от 3-кратния /впоследствие – двукратния/ размер/ на възнаграждението, посочено в тази наредба“, вече е престанал да действа, считано от 5.ІІ.2016 г., когато е влязло в сила решение № 14820/10.ХІІ.2014 г. на ВАС за прогласяването на този подзаконов текст за нищожен. Това обстоятелство обаче, не лишава от актуалност втората част от постановката по т. 3 на същото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, според която при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност, по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, „съдът е свободен“ да намали възнаграждението до предвидения в наредба № 1/9.VІІ.2004 г. минимален размер. Свободен, а не задължен да го направи. Следователно запазена е и понастоящем дискрецията на съответния решаващ съд за определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение, при своевременно направено възражение за неговата прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, в съответствие с реалната правна и фактическа сложност на конкретното дело. В процесния случай съставът на Варненския апелативен съд, постановил по реда на чл. 233, изр. 3-то, предл. 1-во ГПК прекратителното определение № 52/21.І.2020 г. по гр. дело № 531/2019 г., веднъж е съобразил, че претендираният от ответника по исковете „Албена“ АД като изплатен адвокатски хонорар в размер на 180 000 лв. (сто и осемдесет хиляди лева) се отличава с прекомерност спрямо неговата действителна правна и фактическа сложност, съобразявайки на тази плоскост материалния интерес от защитата в една съдебна инстанция, следващ от цената на шестте отрицателни установителни иска за собственост, както и точния брой на проведените по делото открити съдебни заседания. Така съобразеното в случая първоначално съединяване на искове /по чл. 210, ал. 1 ГПК/ е процесуалноправен институт, чието систематично място е в гл. ХV-та на процесуалния закон, озаглавена „Отклонения във връзка с предмета на делото“. По аргумент от чл. 29, ал. 1 от Указ № 883/24.ІV.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, това заглавие изразява главното съдържание на съвкупността от текстове по чл.чл. 210-214 ГПК: предметът на делото и произтичащите за него отклонения при съединяването /и изменението/ на исковете. От закрепеното във втората алинея на чл. 210 ГПК право на сезирания съд да преценява дали съвместното разглеждане на първоначално съединени искове няма да бъде „значително затруднено“ следва извод, че такъв предмет на делото е по начало по-сложен от предмета на друго, обхващащ само една искова претенция. Следователно правно несъстоятелен се явява главният довод на варненския търговец настоящ частен жалбоподател, че наред с цената и броя на обективно кумулативно съединените отрицателни установителни искове за собственост, въззивният съд следвало да съобрази „предмета и сложността на делото“. Напротив, за да откаже исканото изменение на прекратителното си определение по чл. 233 ГПК в частта му за разноските, въззивният съд свободно е преценил, че двукратният размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/9.VІІ.2004 г., а именно сумата от 80 520 лв. /с вкл. ДДС/, в процесния случай се явява пропорционален на факта на проведените в първата инстанция общо 12 открити съдебни заседания, „при които са се явили процесуалните представители на „Албена“ АД“, докато правната сложност на делото произтича от отклонението в неговия предмет, в чийто обхват се включват шестте обективно кумулативно съединени отрицателни установителни иска за собственост на „Електроразпределение Север“ АД срещу този ответник. В заключение, не се констатира атакуваното определение на въззивния съд да е немотивирано. Като правилен /законосъобразен и обоснован/ този съдебен акт ще следвада бъде потвърден. Мотивиран от горното Върховният касационен, Търговска колегия, Първо отделение