Определение № 327 от 21.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2808/2022 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Д. В. К., чрез адв. П. К. К., срещу определение, постановено в публично заседание на 31.05.2022 г. по въззивно гр.д. № 198/2022 г, с което въззивният Пловдивски апелативен съд е спрял призводството по делото на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Производството по частната жалба е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Жалбоподателят счита определението за неправилно, защото в отговора на исковата молба от страна на единия от ответниците – Г. А., е направено признание за съществуване на парично задължение към ищците по делото. На това основание иска отмяна на въззивното определение, въпреки утвърдената задължителна практика на ОСГТК на ВКС. Насрещните страни – Н. Г. Х. и Т. Л. Т., отговарят, че частната жалба е неоснователна. Частната жалба е допустима, подадена в срок от надлежна страна, чрез процесуален представител, разполагащ с представителна власт, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. Г. Н. Х., заменен в хода на процеса от правоприемниците си Т. Л. Т., Н. Г. Х. и Л. Г. Х., е предявил иск по чл. 135 ЗЗД срещу Г. Н. А., срещу „Елада – ГМ“ ЕООД, представлявано от Г. А., и срещу Д. В. К. за обявяване на относително недействителни спрямо ищеца на две сделки – продажба на недвижими имоти от длъжника Г. А. на Д. В. К. и продажба на недвижими имоти от „Елада – ГМ“ ЕООД на Д. В. К.. Първостепенният съд е отхвърлил исковете по съображения, че ищецът не е установил качеството си кредитор спрямо прехвърлителят по сделките Г. Н. А.; представеният по делото договор между тях е приел за непротивопоставим на третото лице – приобретател на имотите – ответникът Д. К.. Изложил е в евентуалност и допълнителни съображения относно другите елементи от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Едно от основните възражения на ответника пред първа и въззивна инстанция е за симулативност на процеса – сговор между ищеца и първия ответник. Въззивна жалба е подадена от Н. Х. и Т. Т.. Между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че Н. Х. е предявил против Г. А. и „Елада – ГМ“ иск по чл. 240 ЗЗД за заплащане на сумата от 11 665 лв., припадащата му се 1/3 ид.ч. от вземането по договора, за който се твърди, че е сключен между наследодателя му Г. Х. и наследодателя му Г. Х.. Съгласно т. 2 от ТР № 2/20017 г. на ОСГТК на ВКС, задължително за всички съдилища и правни субекти в РБ, налице е преюдициалност между производството за установяване на вземането и това по чл. 135 ЗЗД. Наличието на преюдициален спор е процесуална пречка за развитие на исковото производство и съдът по силата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е длъжен да го спре. Ако не го стори би постановил недопустимо съдебно решение - при наличие на процесуална пречка за упражняване правото на иск (абсолютна по своето естество). В заключение, постановеното от апелативния съд определение е правилно и следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът