Определение № 10229 от 16.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9601/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по частна жалба на Б. С. З. от гр. София срещу определение от 13.07.2026 година на Върховен административен съд (ВАС), Шесто отделение по административно дело № 4569/2026 г. С обжалваното определение, съдът оставя без разглеждане искането на Б. З. за спиране действието на чл. 9, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане до произнасянето на съда по законосъобразността му с окончателен съден акт. Частният жалбоподател счита обжалваното определение за необосновано и неправилно. Представя писмени доказателства – експертно решение на Националната експертно-лекарска комисия; разпореждане за отпускане на инвалидна пенсия и справка от Национална агенция за приходите за липса на действащо трудово правоотношение, като според жалбоподателя същите опровергават извода на съда, че действието на оспорената разпоредба не му причинява значителни и трудно поправими вреди. Сочи, че именно на посочена разпоредба вече му е отказано отпускането на месечна социална помощ, което от своя страна създава реална и непосредствена опасност от настъпването на значителни и трудно поправими вреди, предвид, че единственият му доход – инвалидна пенсия е под официално определената линия на бедност. Иска обжалваното определение да бъде отменено, а по същество искането му за спиране на действието на подзаконовия акт уважено като основателно. Ответникът по делото – Министърът на труда и социалната политика, чрез юрисконсулт Р. Диканарова, ангажира становище за неоснователност на частната жалба. Сочи, че представените с последната писмени доказателства, действително установяват, че лицето е с трайно намалена работоспособност, получава относително малка по-размер пенсия за инвалидност поради общо заболяване и не е в активно трудово правоотношение, но не установяват нови факти и/или обстоятелства, които приложението на оспорената подзаконова разпоредба ще му причини и на налага спиране на действието ѝ. Иска частната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна. Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок по чл. 230 от АПК и срещу неблагоприятен за страната акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. За да постанови обжалваното определение съдът приема, че е сезиран с жалба срещу чл. 9, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане като се иска прогласяването на нищожността му или отмяната му като незаконосъобразен. Жалбата съдържа и допълнително искане за спиране на действието на оспорената разпоредба до произнасянето на съда с окончателен съдебен акт, мотивирано с това, че действието на предвидения изкуствено нисък праг за предоставяне на социална помощ го лишава от средства за медикаменти, храна и пряко застрашава физическото му оцеляване. Съдът приема, че предвид липсата на предпоставки, при които искането за спиране на действието на оспорен подзаконов нормативен акт в чл. 190 АПК са приложими тези по чл. 166, ал. 4 във вр. ал.2 АПК - оспорващият да докаже, че действието на акта, ще му причини значителна или трудно поправима вреда, чието настъпване да е вероятно. Приема, че жалбоподателят не е доказал нито основните си твърдения в жалбата си, че е лице с инвалидна пенсия в размер от 330 евро, нито сочи причината за липсва на средства за издръжка и действието на оспорения подзаконов акт. Допълнително сочи, че частният интерес на жалбоподателят е непротивопоставим на обществения, поради което заключава, че не са налице условията на чл. 166, ал.2 вр. с чл. 196 АПК за спиране на действието на оспорената разпоредба до произнасянето на съда по жалбата срещу нея. Изводът на съда е правилен. Предмет на оспорване в основното производство е част от нормативен административен акт - чл. 9, ал. 2 от Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане (ППЗСП). Съгласно чл. 190, ал. 1 АПК оспорването на подзаконовия нормативен акт не спира действието му, освен ако съдът разпореди друго. Безспорно е също, както правилно приема съдът в мотивите на обжалваното определение, че нормата на чл. 190, ал. 1 АПК не съдържа условията, при които съдът може да спре действието на нормативния акт. Съгласно препращащата норма на чл. 196 АПК се прилагат условията на чл. 166, ал. 4 във вр. с ал. 2 АПК - когато действието на акта би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда като спирането може да се основава само на нови обстоятелства. Спорът по делото е доказал ли е жалбоподателят, че действието на оспорения акт ще му причини значителна или трудно поправима вреда и твърденията му основават ли се на нови обстоятелства. Първоначалното искане по чл. 190 АПК е обосновано с фактът, че въз основа на оспорената подзаконова разпоредба вече на жалбоподателят е отказана социална помощ ( Заповед № ЗСП/Д-С-ВЗ/510 от 16.04.2026 г.), а това го лишава от средства за медикаменти и храна, което пряко заплашва физическото му оцеляване. От приложените към частната жалба доказателства, се установява, че жалбоподателят е лице с трайно намалена работоспособност, получава пенсия за инвалидност поради общо заболяване в размер на 364,89 евро и няма активно трудово правоотношение, но тава са доказателства за вече настъпили факти, а условията за постановяване на спиране на действието на оспорен пред съда акт по чл. 166, ал.2 във вр. чл. 196 АПК изискват да се докаже вероятността от настъпване на значителна или трудно поправима вреда, която се основава на нови обстоятелства. Доказателствата не установяват, че въпреки относително ниският размер на отпусната пенсия, лицето не може да покрива обичайните си нужди, тъй като не са представени доказателства за тях. Доколкото социалните помощи се осигуряват от държавния бюджет, размерът на доходът, който е основа за подпомагането е въпрос на социална политика, поради което не може да бъде обсъждан като основание за спиране на действието на приетото изменение на ППЗСП. Освен това вредата, която се твърди е свързана със приложението на оспорената подзаконова разпоредба, която вече е приложена спрямо жалбоподателя, тъй като самият той признава, че има индивидуален административен кат за отказ за отпускане на социална помощ, а пътят за защита срещу издаденият неблагоприятен административен акт е неговото непосредствено оспорване. Жалбата срещу нормативният акт не може да постигне целеният от жалбоподателят резултат - да получи социална помощ за времето, за което я е искал, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК съдебното решение, с което един нормативен административен акт е отменен, има действие само занапред. Тоест, отмяната няма обратно действие и дори актът да е отменен от съда, отмяната няма да бъде от датата на приемане на акта, а от датата на влизане на съдебното решение в сила по смисъла на чл. 195, ал. 1 АПК. Видно от изложеното частният жалбоподател, както обосновано приема съдът, не е доказал, че действието на чл.9, ал.2 ППЗСП ще му причини значителни или трудно поправими вреди до произнасянето на съда по спора за нейната законосъобразност, поради което обжалваното определение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд