Определение № 517 от 01.10.2020 г. на ВКС по т. д. № 2770/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Т. П. срещу решение №164 от 02.10.2019 г. по в.гр.д.№430/2019 г. на ОС Сливен. С обжалваното решение е потвърдено решение №845 от 19.07.2019 г. по гр.д.№4742/2018 г. на РС Сливен, с което са отхвърлени предявените от Ж. Т. П. против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД искове: за заплащане на сумата от 24 546 лв., застрахователно обезщетение по настъпило застрахователно събитие – пожар на застраховано МПС – лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „Е220ЦДИ“, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане и за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на това парично задължение в размер на 2473.17 лв. за периода от 13.05.2017 г. до 09.05.2018 г. В жалбата се навеждат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно поради съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се посочва, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС и съдилищата и при неправилно прилагане на материалния закон. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с предявяването на иска по чл. 386 и сл. от КЗ ищецът е въвел във фокуса на спора едно комплексно правоотношение и за уважаване на искането за присъждане на сумата съдът е длъжен да провери наличието в кумулативна даденост на абсолютно всички предпоставки и условия – дали са изпълнени сложните фактически състави на застрахователното и на деликтното правоотношение, дали са осъществени предвидените в правната норма действия от страна както на застрахователя, така и на застрахования и др., респективно е достигнал до извод, че изплащането на застрахователното обезщетение зависи от валидното съществуване на застрахователното правоотношение, поради което последното следва да бъде безсъмнено доказано и тежестта за това процесуално действие безусловно лежи върху ищеца. Посочил е, че ответникът своевременно и надлежно е въвел с отговора на исковата молба като свой правоизключващ довод обстоятелството, че ищецът не е собственик на застрахованото МПС и няма право да претендира по тази причина застрахователно обезщетение, независимо дали са налице материалните условия за това /още повече, че доколкото съществуването на действително застрахователно правоотношение е предпоставящо уважаването на иска, съдът може сам да извърши преценка на валидността му въз основа на всички събрани по реда на ГПК доказателствени средства/, поради което в случая няма процесуална пречка съдът да разгледа и обсъди въпроса относно собствеността върху застрахования автомобил, за увреждането на който се претендира застрахователното обезщетение. Анализирайки представените екземпляри от договор за покупко-продажба от 01.08.2014 г. и свидетелства за регистрация ч. І и ч. ІІ на немски език и съответните им преводи е счел, че не може да се направи еднозначен и категоричен извод за възникване на право на собственост върху процесния автомобил у ищеца. Изложил е съображения, че виждането, че свидетелството за регистрация е документ, установяващ собствеността, по начало е правилно, но доколкото то само констатира наличието й, но не я създава, ако се опровергае съществуването на правопораждащия факт – този, от който е възникнало правото на собственост, то се отнема и материалната доказателствена сила на този документ - в случая ответникът е оспорил собствеността на ищеца и щом това е сторено, свидетелството за регистрация не може безусловно да се ползва като доказателство за този факт, а такова доказателство може да бъде единствено актът, с който е придобито вещното право, в съответната изискуема от закона форма. Приел е, че представеният договор за покупко-продажба с предмет този автомобил представлява такъв акт, но в него не е отразено ищецът да е придобил, а обратното – отразено е, че ищецът е отчуждил правото на собственост. В светлината на тези постановки е посочил, че ищцовото процесуално поведение е довело до формирането на правен извод, че ищецът не е собственик на процесното МПС, а защитната теза, застъпена за пръв път в хода по същество пред първоинстанционния съд и поддържана във въззивното производство, състояща се от твърдението, че в документа е допусната фактическа/техническа грешка, като са разменени местата на продавача и купувача само в „шапката“ на договора, не издържа на обикновена проверка, най-малкото защото другото лице, участвало в сделката и посочено като „купувач“ не може да се свърже по никакъв начин с този автомобил в другите представени документи, поради което и не може по косвен аналитичен път да се счете, че той би могъл да бъде действително продавачът. Посочил е и че документът е представен от ищеца, бил е в негово държане и той е бил запознат със съдържанието му, като фактът, че евентуално е допусната грешка, е следвало да му е известен и не е новоузнат, поради което е израз на крайна процесуална небрежност представянето му в този вид и неполагането на адекватна грижа за убеждаване на съда /чрез пълно и пряко главно доказване/, че може да направи този извод от този документ. В обобщение е приел, че не е доказано убедително и извън всякакво съмнение, че ищецът е собственик на застрахования автомобил, което разгледано в светлината на застрахователното правоотношение и регулиращите го норми на КЗ, има за последица отнемане качеството на „ползвател на застрахователни услуги“ по смисъла на чл. 2 ал. 2 от КЗ на ищеца. Изразил е становище, че ищецът не би могъл да претендира за себе си заплащане на застрахователното обезщетение, а от друга страна, ако се приеме наличие на хипотезата на чл. 402 от КЗ – сключване на договор без пълномощие /че той е сключил от свое име застраховка за чуждо имущество/, то за да се счете за действителен този договор и от него да произтекат права за ползвателя, е необходимо, съгласно ал. 2 и 3 на чл. 402 от КЗ, одобрение от собственика на застрахованото имущество, каквото не се установи да е дадено. В този смисъл е достигнал до извод, че за ищеца няма витален застрахователен интерес по смисъла на чл. 349 ал. 1 от КЗ, което прави сключения от него застрахователен договор недействителен при условията на чл. 349 ал. 2 от КЗ. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Касаторът не е формулирал материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението съображения относно противоречие на изводите на въззивния съд с разпоредби на ГПК и с практиката на ВКС, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/, предвид което и съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения /според които обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без касаторът да е посочил общото основание за селектиране на касационната жалба - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба/, настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част. От друга страна при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради и което не се установява и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 945 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,