Определение № 936 от 28.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12187/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на М. О. Х., гражданин на Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против определение № 32095/01.10.2025г. по адм. дело № 10159/2025г. по описа на Административен съд София - град, с което с което на основание чл. 159 т.1 от АПК е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца против отказ от 05.09.2025 г. за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ по заявление № IST25022160V от 28.07.2025г. на консул при Генералното консулство на Република България в гр. Истанбул, Турция, и е прекратено образуваното по нея производство. В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно, издадено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неправилно прилагане на материалния закон. Чуждият гражданин излага твърдения, че съдът нарушил процесуалните правила като не дал указания на жалбоподателя да обоснове правен интерес от оспорването на акта. Въпреки, че не се позовава в жалбата на хипотезата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, съдът е следвало да му даде възможност и конкретни указания за обосноваване на засегнати основни права и свободи с отказа, предвид приложените със заявлението документи, от които можело да се направи извод за намерението му за постоянно пребиваване, законен доход и интеграция. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която определението е неблагоприятно и в срока по чл. 230 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба М. О. Х., гражданин на Република Турция, роден на [дата]. в Република Турция, депозирана чрез редовно упълномощен процесуален представител, против отказ за издаване на виза за дългосрочно пребиваване /виза "Д"/ от 05.09.2025 г. издаден от Втори секретар консул при Генерално консулство на Република България в град Истанбул, Република Турция по заявление за издаване на виза с вх. № IST250202160V от 28.07.2025 г. Административният съд е приел, че оспореният отказ не подлежи на обжалване на основание чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в ЗЧРБ, поради което оставил жалбата без разглеждане и прекратил образуваното по нея производство. За да се достигне до този правен резултат е прието, че според чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека /Конвенцията или ЕКПЧ/. В случая твърдения за нарушени права по смисъла на описаната разпоредба, от страна на жалбоподателя не са били изложени, поради което не е налице изключението, предвидено в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, обуславящо допустимост на жалба против отказа за издаване на виза вид „D“, само ЕКПЧ, тогава, когато в нея се съдържат оплаквания за засягане на основни права и свободи по Конвенцията, а в случая такива липсват. Определението е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от Закона за чужденците в Република България, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 от същия закон, в това число исканата от жалбоподателя виза за дългосрочно пребиваване – вид „D“, не подлежат на съдебно обжалване, освен в хипотезата, при която се твърди засягане на основни права и свободи, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. С тази законодателна уредба е въведено предвиденото в чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България изключение от принципа за всеобща съдебна обжалваемост на административните актове. При съобразяване на относимата нормативна рамка следва изводът, че отказът за издаване на дългосрочна виза подлежи на съдебен контрол единствено при наличие на конкретни твърдения за накърняване на основни права на жалбоподателя, защитени от Конвенцията, като последица от постановения административен акт. В трайната си практика Върховният административен съд приема, че държавата разполага със суверенното правомощие да регулира условията за влизане и дългосрочно пребиваване на чужди граждани на своята територия, като предоставянето на такова пребиваване не представлява субективно право, гарантирано от вътрешното или международното право. При липса на признато и защитимо право на дългосрочно пребиваване не съществуват и процесуални механизми за неговото гарантиране, включително чрез съдебна защита. Единствено доколкото държавата е обвързана със задължението да съблюдава основните права на човека, законодателят е предвидил изключение от необжалваемостта на отказите за визи тип „D“ в случаите, когато се твърди накърняване на права по Европейската конвенция за защита на правата на човека. В жалбата, с която е сезиран съда, не са не направени оплаквания и не са посочени конкретни релевантни факти обосноваващи извода, че с отказа за издаване на виза, е нарушено което и да е от гарантираните от Конвенцията права и свободи. Първоинстанционният съдебен състав правилно е констатирал в мотивите си, че лицето не се позовава на такива обстоятелства в жалбата. Противно на твърденията в частната жалба, съдът се е произнесъл именно по отношение на отказа за издаване на виза, като е взел предвид и обсъдил свързаните с възможността за осъществяване на съдебен контрол факти и обстоятелства, които са довели до извод за недопустимост на оспорването поради липсата на предвидените в чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ основания. Настоящият съдебен състав споделя извода, обективиран в обжалваното определение, че в конкретния случай такива твърдения не са въведени. Не намира опора твърдението на жалбоподателя, че е налице процесуално нарушение предвид липсата на указания по непредявени оплаквания, които въпреки липсата на позоваване от страна на жалбоподателя, е следвало да бъдат извлечени от доказателствата, които са представени във връзка с искането за предоставяне на виза тип „D“. Задължението на съда за даване на указания следва от спазване на принципа на служебното начало в административния процес и от разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК, задължаваща съда да указва на страните, че за някои обстоятелства от значение за делото същите не сочат доказателства. С оглед спазване на принципа на служебното начало в административния процес, съдът е длъжен да изследва и служебно релевантните факти и да указва на страните, че не сочат доказателства за тях, но не може да замести тяхната защита, и да презюмира обхвата на търсената защита, в противен случай, ще наруши диспозитивното начало в процеса. Съобразяването от страна на съда с въведеното от законодателя ограничение относно възможността за оспорване на административни актове от вида на процесния не обуславя само по себе си нарушение на права по Конвенцията по смисъла на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ, нито поражда основание за приемане на жалбата за допустима. Както беше посочено по-горе, като предпоставка за допустимост на оспорването на отказ за издаване на виза тип „D“ законодателят е предвидил наличие на твърдяно накърняване на права, гарантирани от ЕКПЧ, осъществено при постановяване на административния акт, а не евентуално несъобразяването им в хода на съдебното производство по неговото оспорване. При така установеното, правилно административният съд е приел, че е сезиран с недопустима жалба, тъй като от жалбоподателят не е изложил относими към производството твърдения за засягане на основни права и свободи по ЕКПЧ, които да дадат основание за приложение на изключението, предвидено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗЧРБ. Предвид изложеното обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 във връзка с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,