Определение № 1319 от 20.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2117/2023 г.

Производството е по чл.274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв.А. М., пълномощник на ищеца по делото А. Б. Г., срещу определение №293/30.06.23г. по в.гр.д.№206/21г. по описа на Апелативен съд Бургас, с което в негова полза е присъдено по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение в размер на 640 лв. за оказана безплатна правна помощ пред въззивната инстанция. В частната жалба е наведено общо оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт. Навеждат се доводи,че определеният от съда размер от 640 лв. не е съобразен с изменените текстове на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е под определения в нея минимум; че съдът не му е присъдил по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв възнаграждение за първоинстанционното производство, с оглед изхода на делото пред въззивната инстанция /частично уважаване на претенцията на А. Г./; че не е присъдил в полза на ищеца,съобразно уважената част от иска направените от него разноски в първата инстанция /държавна такса и депозити за вещи лица/. Поддържа се искане ВКС да се произнесе, като измени решението в горния смисъл. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира,че частната жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва лице срещу съдебен акт от категорията на обжалваемите, поради което я намира за допустима. Разгледана по същество,е неоснователна. С решение №55/27.04.2023г. по гр.д.№206/2021г. Бургаски апелативен съд е отменил частично решение №37/01.03.2021г. по гр.д.№696/19г. по описа на Бургаски окръжен съд и е уважил предявения от А. Г. иск по чл.226 ал.1 КЗ/отм./за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, възникнало на 23.12.2014г., в размер на 7200 лв., потвърждавайки първоинстанционното решение в останалата му част, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. С подадена от адв. М. молба по чл.248 ГПК, същият, в качеството му на пълномощник на ищеца, осъществявал защитата му в процеса пред всички инстанции въз основа на упълномощаване и сключен договор за правна защита и съдействие от 18.12.2019г., в който е уговорено защитата да бъде предоставена по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗАдв., е поискал съставът на апелативния съд да допълни решението си,като му присъди на основание чл.38 ал.2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за двете инстанции, както и направените от довереника му съдебни разноски за заплащане на държавна такса и депозити за вещи лица, съразмерно на уважената част от иска. С атакуваното пред настоящата инстанция по реда на частното обжалване определение Апелативен съд Бургас е приел,че молбата е основателна и следва да бъде уважена. Определил е и присъдил в полза на адв.М. адвокатско възнаграждение за производството пред БАС в размер на 640 лв. в съответствие с изхода на делото и при съобразяване Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към датата на сключването на договора за правна защита – 18.12.2019г. С така постановеното определение размерът на адвокатското възнаграждение, дължимо на адв.М. по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв е определен правилно.Трайно установена е съдебната практика на ВКС, че меродавен за определянето на възнаграждението по реда на чл.38 ал.2 ЗА е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение в редакцията му, която е действала към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие, тъй като отговорността за разноски се урежда от действащия закон; тя е материалноправен институт, по отношение на който изменението на нормативния акт,определящ размера на адвокатското възнаграждение, няма обратно действие. В този смисъл са решение № 50001/03.02.2023 г. по т.д.№2530/2021 г. на І т.о. на ВКС, определение № 460/21.06.2023 г. по ч. т. д. № 900/2023 г. на I т.о. на ВКС, определение № 3160/23.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3853/2022 г. на III г. о. на ВКС, определение № 51/ 09.03.2017 г. по т. д. № 454/2016 г. на І т. о. на ВКС, определение № 152 по гр. д. № 50235/2016 г. на ІV г. о. на ВКС; определение № 270/ 24.07.2014 г. по гр. д. № 7159/2013 г. на IV г. о. на ВКС и др. В случая договорът с адв. М. е сключен на 18.12.2019г. Към този момент е действала редакцията на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения приета с измененията в ДВ бр.7 /22.01.2019г. На изменението й от 04.11.2022г. /с ДВ бр.88 от същата дата/ не е придадено обратно действие, поради което приложима е предходната редакция, по която именно е определен и размерът на адвокатското възнаграждение за въззивната инстанция, дължимо на адв.М.. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Що се касае до останалите доводи и искания в частната жалба, същите не могат да бъдат разгледани в настоящото производство. Съставът, постановил обжалваното определение е формирал изводи за основателност на молбата по чл.248 ГПК /които се отнасят и до исканията за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗАдв за процесуалното представителство на адв. М., осъществявано в първоинстанционното производство, както и за присъждане в полза на ищеца на направените от него съдебни разноски, съразмерно на уважената част от иска/. Същевременно в определението липсва произнасяне с осъдителен диспозитив в този смисъл. Касае се за очевидна фактическа грешка между формираната и изразена воля, поправката на която е от компетентност на съда, постановил определението. В тази й част частната жалба следва да бъде разгледана като молба по чл.247 ГПК. Така мотивиран, Върховен касационен съд Второ търговско отделение