Определение № 8596 от 11.08.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7614/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 166, ал. 4 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба, подадена от А. М. Т., от гр. Плевен, срещу определение № 2353/13.07.2026 г., постановено по адм. дело № 590/2026 г. по описа на Административен съд-Плевен, с което е оставено без уважение искането му за спиране на предварителното изпълнение на заповед за прилагане на принудителна административна мярка /ПАМ/ № 26-3391-000050/06.07.2026 г. издадена от ВПД началник група в Районно управление 02/РУ 02/ Плевен, към Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ Плевен, с която, на основание чл. 171, т. 1, б. „з“, „гг“ от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/, е наложена принудителна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 6 месеца“. В частната жалба са изложени съображения за необоснованост и противоречие с приложимия материален закон на оспорения съдебен акт, като се твърди, че при постановяването му съдът не е взел предвид всички релевирани от оспорващия доводи, нито вредите, които същият ще понесе в резултат от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяването на нов акт по съществото на спора, с който да бъде уважено искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, обжалвана пред първоинстанционния съд. Ответникът не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав, приема, че частната жалба, като подадена от легитимирана страна в срока по чл. 230 АПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е допустима, а разгледана по същество - неоснователна, по следните съображения: С оглед данните от приложените по делото документи, първостепенният съд обосновано констатира, че процесната ПАМ е приложена на основание чл. 171, т. 1, б. “з, „гг“ от ЗДвП, с оглед посоченото в нея фактическо основание - при извършена полицейска проверка е констатирано, че оспорващият управлява МПС, което не е регистрирано по надлежния ред /автомобилът е със служебно прекратена регистрация на 23.02.2026 г., като проверката е извършена на 06.07.2026 г./. За да остави без уважение искането за спиране на предварителното изпълнение на заповедта, съдът обосновано приема, че жалбоподателят не установява твърдените от него значителни или трудно поправими вреди в резултат от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение, свързани с невъзможността му да изпълнява трудовите си задължения, тъй като работното му място се намира извън град Плевен. Определението е правилно. Предварителното изпълнение на заповедта е допуснато по силата на чл. 172, ал. 6 ЗДвП, като този закон не предвижда основанията за спиране на допуснатото предварително изпълнение, следователно намират приложение общите разпоредби на чл. 166, ал. 2, във връзка с ал. 4 АПК. Съгласно чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2 - ако предварителното изпълнение може да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда, като изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства. Условията по чл. 166, ал. 2 АПК обаче не са налице в процесния случай. Правилно съдът приема, че жалбоподателят не доказва настъпването на вреди от предварителното изпълнение на акта, които да са противопоставими на защитения обществен интерес, изтъквайки, че целта на процесната ПАМ е осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения. С оглед релевираните пред настоящата инстанция доводи следва да се посочи, че частният жалбоподател не представя доказателства относно обстоятелството, че е зает по трудово правоотношение в железопътния транспорт, както и относно мястото на упражняване на трудова дейност. Не се установява наличие на необходимост от придвижване между мястото на живеене и местоработата непременно със собствен лек автомобил, а оттам и основание да се приеме за необосновано постановеното определение. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за отмяната на оспорения съдебен акт и същият, като валиден, допустим и правилен следва да бъде оставен в сила, при което и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд,