Определение № 2415 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2978/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 15459 от 03.07.2023 г., подадена от С. Г. С. – лично и като пълномощник на С. И. С. срещу определение № 10011/19.06.2023 г., постановено от Апелативен съд София по ч.гр.д. № 4009/2019 г., с което е оставена без уважение молба с вх. № 3173/21.02.2020 г. на С. Г. С. и С. И. С. за освобождаване на основание чл.83, ал.2 ГПК от задължението за заплащане на държавна такса в размер на 15 лв. по сметка на ВКС за произнасяне по частна жалба с вх. № 523от 13.01.2020 г. Жалбоподателите поддържа, че обжалваното определение е недопустимо и незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди се, че съдът е следвало да провери служебно нужните му данни. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото, доводите на жалбоподателя и възраженията на насрещната страна приема следното: Настоящото производство е образувано по частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение молба за освобождаване от заплащане на дължимата държавна такса в размер на 15 лв. по частна жалба срещу разпореждане от 03.12.2019 г. на САС, с което е върната частна касационна жалба против определение № 3157/02.10.2019 г. С последното САС е оставил без уважение частната жалба на С. Г. С. и С. И. С. срещу протоколно определение от 27.03.2019 г. на СГС, І ГО, 10 с-в, по гр. дело № 2152/2018 г., с което се връща исковата молба и се прекратява производството по делото поради неизпълнение на указанията за отстраняване на констатирани нередовности. Частната жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение Софийски апелативен съд е изложил съображения, че подадената от С. Г. С. и С. И. С. молба вх. № 3173 от 21.02.2020 г. за освобождаване от заплащане на дължимата по частна жалба държавна такса в размер на 15 лв., е неоснователна. Посочено е, че разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК предвижда, че такси и разноски по производството не се внасят от физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят, като съдът взема предвид доходите на лицето и на неговото семейство, имущественото състояние, удостоверено с декларация и другите обстоятелства, упоменати в чл. 83, ал. 2, т. 1-7 ГПК. Посочено е, че с разпореждания от 25.02.2020 г., 10.06.2020 г., 04.03.2021 г. и 21.07.2022 г., съдът е давал указания на С. С. да представи декларация за материалното и имотното й състояние, но въпреки многократно дадената й възможност, последната не е изпълнила дадените от съда указания. С оглед данните в представената от съпруга й С. И. С. декларация, че последният има доходи в размер на 500 лева месечно, съдът е приел, че за него не съществува особено затруднение да плати дължимата в производството държавна такса в размер на 15 лв. Обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съгласно чл.83, ал.2 ГПК такси и разноски не се внасят от физическите лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да ги заплатят. За да направи преценка за материално затруднение на страната съдът извършва преценка по законоустановени критерии, съдържащи се в посочената норма. В тежест на молителя е да представи доказателства за твърдените от него факти, вкл. И да подаде декларация за имущественото си състояние. Следва да се посочи, че за съда не съществува задължение да извършва служебно справки относно имущественото състояние на лицата при липса на подадена от тях декларация по чл.83, ал.2, т.2 ГПК. При представена декларация за имуществено състояние, съдът има право и по своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид и непосочени от молителя факти, които са от значение за основателността на искането. Ето защо оплакванията на жалбоподателката в тази насока са неоснователни, тъй като никое служебно действие на съда не може да замести прилагането на декларация за имущественото състояние на молителката, за чиято достоверност самата тя носи наказателна отговорност. Установените по делото данни относно притежаваното от молителите имущество, семейното им положение, работоспособната възраст на молителката, която е дипломиран юрист, не могат да обусловят извод, че страната не притежава достатъчно средства да внесе държавна такса в размер на 15.00 лв. по сметка на ВКС. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение