Определение № 485 от 18.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4622/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение №1609 от 17.06.2013г. по ч.гр.д.№1006/13г. на Бургаския окръжен съд. С него е обезсилено разпореждане №8338/12.04.2013г. по ч.гр.д.№2648/13г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлено искането на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 1833,50лв. - разноски, направени в производството по издаването на предходна заповед за изпълнение и това искане е оставено без разглеждане. Въззивният съд е приел, че отговорността за разноски може да се осъществи само в течение на процеса, в който разноските са направени, но не и самостоятелно с отделен иск. Затова в случая искането за присъждане на разноски е процесуално недопустимо и следва да се остави без разглеждане. Частна жалба срещу въззивното определение е подадена от [фирма]. Жалбоподателят се позовава на обстоятелството, че успешно е провел производство по чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение на негово парично вземане. В това производство той е поискал издаването на изпълнителен лист и за сторените разноски, но съдът му отказал с мотив, че може да иска допълване на заповедта за изпълнение, ако са налице условията за това или пък да претендира разноските в отделно съдебно производство. Спазвайки тези указания, жалбоподателят е образувал отделно производство по чл.410 ГПК само за разноските, но отново получил отказ, който счита за незаконосъобразен, тъй като разноските се дължат, с оглед правилото на чл.78, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване преграждащо определение на въззивния съд. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че отговорността за разноските, които са направени в едно съдебно производство, може да бъде ангажирана само в рамките на това производство, но не и в отделен исков процес или в отделно производство по чл.410 ГПК. Това следва от изрични разпоредби в закона. В чл.236, ал.1, т.6 ГПК е предвидено, че съдебното решение следва да съдържа произнасяне както по основния спор между страните, така и по въпроса в тежест на кого се възлагат разноските по делото. Ако съдът е пропуснал да се произнесе по въпроса за разноските, това може да бъде сторено по искане на заинтересуваната страна, подадено в едномесечен срок от постановяване на решението – чл.248, ал.1 ГПК. С изтичане на този срок се преклудира възможността страната да иска произнасяне на съда по въпроса за разноските. Това тя не може да иска и в отделен процес. По аналогичен начин стои и въпросът за претендиране и присъждане на разноските, направени в производство по чл.410 ГПК. В чл.412, т.6 ГПК е посочено, че заповедта за изпълнение следва да се посочи задължението, което длъжникът следва да изпълни, както и разноските, които трябва да плати. Извън рамките на това производство страната не може да претендира присъждане на сторените разноски. Това тя не може да направи нито в исков процес, нито в ново производство по чл.410 ГПК. В този смисъл е и решение №576/31.08.89г. по гр.д.№479/89г. на ВС, ІІ ГО, цитирано в обжалваното определение на въззивния съд. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,