Решение № 10290 от 19.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9341/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от М. И., гражданин на Сирия, чрез процесуалния му представител адв. Б. Памукова, срещу решение № 28 074/13.07.2026 г., постановено по адм. дело № 8285/2026 г. по описа на Административен съд-София град /АССГ/, първо отделение, 12-ти състав. В касационната жалба са релевирани съображения за неправилност на атакуваното решение като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и в противоречие с приложимия материален закон. Отправя се искане за отмяната му ведно с присъждане на разноски. По делото са депозирани и две частни жалби, подадени от чуждия гражданин чрез пълномощника му, съответно срещу определение № 27 369/07.07.2026 г. /в атакуваната с частната жалба част/ и определение № 28 096/ 13.07.2026г., постановени по адм. дело № 8285/2026 г. по описа на АССГ, първо отделение, 12-ти състав, с които са оставени без уважение направените искания на М. И. за спиране на изпълнението на заповед УРИ № 5392 ПАМ- 334/22.06.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. Отправено е искане обжалваните определения, като неправилни, да бъдат отменени, като вместо това бъде постановено спиране на изпълнението на обжалваната заповед. Ответникът по жалбите – началникът на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, в срока по чл. 213а, ал. 4 от АПК не представя писмен отговор. Депозирана е молба на 05.10.2026г. от упълномощения процесуален представител юрк. А. Алипиева, с отправено искане до съда да остави в сила атакуваното решение. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за производствата пред двете съдебни инстанции. При условията на евентуалност се релевира възражение за прекомерност на претендираните разноски от касатора. По касационната жалба: Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211 от АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по жалбата на М. И., гражданин на Сирия, срещу заповед УРИ № 5392 ПАМ- 334/22.06.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ при СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ чужденецът е принудително настанен в СДВНЧ за срок до отпадане на пречките за изпълнение на наложената му принудителна административна мярка /ПАМ/ „връщане в страна на произход“, но за не повече от 6 месеца, считано от датата на фактическото настаняване. От първостепенния съд е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорената заповед, при което, в резултат на съвкупната преценка на приобщените по делото доказателства, от съда е приета за установена следната, споделена от състава, фактическа обстановка: М. И. е задържан на 22.06.2026г.от служители на 01 група, сектор КПК при 06 РУ- СДВР при извършена проверка на адрес гр. София, ж.к. "Овча купел", ул. "Бързица" № 16, без документи за самоличност. След подадена молба за международна закрила, такава му е отказана с решение на компетентния за това орган № 11 807 от 12.11.2024 г., жалбата срещу което е отхвърлена след проведен двуинстанционен контрол окончателно с решение № 6131/ 09.06.2025г. по адм.д. № 3663/2025г. на ВАС. По последващата молба за международна закрила и постановения по нея отказ да бъде допусната до производство по предоставяне на международна закрила, с Решение № 40 ДН/ 16.07.2025г. на интервюиращ орган при ДАБ, жалбата срещу решението за отказ е отхвърлена с решение № 33 021/09.10.2025г. по адм.д. № 8029/2025г. на АССГ, което не е обжалвано. Спрямо чуждия гражданин е наложена принудителна административна мярка "Връщане до страната на произход" с № 5392 ПАМ-976/ 04.09.2025г. на отдел "Миграция"- СДВР, която му е връчена на 05.09.2025г. и същият е трябвало да напусне доброволно РБ на 04.10.2025г., което той не е сторил, след което, както бе посочено по- горе, на 22.06.2026 г. е задържан в 06 РУ на СДВР без лични документи, без адресна регистрация, без парични средства и без установена, регистрирана в Държавната агенция за бежанците, нова молба за предоставяне на международна закрила. При тези данни и изрично заявеното от чужденеца нежелание да се снабди с документи за самоличност и да напусне доброволно Р България, с процесната заповед на лицето е наложена ПАМ „връщане до страна на произход“, за обезпечаване изпълнението на която, във връзка с докладна записка № 5392р-365/22.06.2026 г., от същия административен орган е издадена оспорената пред административния съд заповед за принудително настаняване на чужденеца в СДВНЧ. При тази фактическа установеност първостепенният съд формира извод за законосъобразност на атакувания индивидуален административен акт, като издаден от компетентен орган, в установената от закона форма, с излагане на фактическите и правните основания за неговото издаване, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствени правила и в съответствие с приложимия материален закон. Така мотивиран, съдът постановява обжалваното пред настоящия съдебен състав решение, с което отхвърля депозираната от чужденеца жалба и го осъжда да заплати на СДВР разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 евро. Решението е валидно, допустимо и правилно. Не намират фактическа и правна опора оплакванията на касатора, че съдебният акт е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е зачетено нежеланието му да бъде проведено съдебно заседание чрез видеоконферентна връзка. Видно от протокола от проведеното на 10.07.2026г. съдебно заседание чрез видеоконферентна връзка със СДВНЧ [населено място], жалбоподателят, чрез назначения преводач, е изразил ясно желанието си делото да се гледа на посочената дата. Вярно е, че са протоколирани колебливи отговори от страна на жалбоподателя що се отнася до желанието му да бъде в съдебно заседание лично до пълномощника си, но всички негови права са били разяснени от съдебния състав, включително необходимостта производството да бъде разгледано в изключително кратък /три дневен/ срок. Друг е въпросът, че дори да се приеме, че административният съд е нарушил процесуалните правила във връзка с начина на осъществяването на видеоконферентна връзка /становище, което настоящият състав не споделя/, то това нарушение не би било съществено, доколкото отстраняването му не би довело до различни правни изводи. Неоснователно е оплакването за материална незаконосъобразност на оспорената заповед, а оттам и за противоречие на съдебното решение с приложимия материален закон в частност поради отсъствието на извършена от съда преценка във връзка с максимално разрешения срок на настаняването в СДВНЧ, който по аргумент от чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ във връзка с чл. 15, ал. 6 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /Директива 2008/115/ЕО/, е 18 месеца. Горното твърдение се опровергава, както от съдържанието на изложените от съда мотиви в оспореното решение, така и от данните по делото, от които е видно, че определеният с процесната заповед престой на чужденеца /за не повече от 6 месеца/, не надвишава максимално допустимия 18 – месечен срок на задържането с цел извеждане. Съгласно разпоредбата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Същата следва да обезпечи изпълнението на предходна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ. Според чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ, настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. Когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца, лицето се освобождава незабавно. С разпоредбата на чл. 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО, са регламентирани две хипотези, в които е допустимо задържане и то освен ако в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, а именно: когато е налице опасност от укриване, или когато засегнатият гражданин на трета страна избягва или възпрепятства подготовката на връщането или процеса по извеждането. С чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115 е дефинирано понятието „опасност от укриване“, като "наличие в конкретния случай на основания, породени от обективни критерии, които са определени в законодателството, да се смята, че гражданин на трета страна, по отношение на когото са образувани процедури за връщане, може да се укрие.” Въз основа на делегацията по чл. 3, т. 7 от Директива 2008/115, с § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ е дадена национална легална дефиниция на "опасност да се укрие чужденец с наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3", като е прието, че опасност е налице, ако с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнение на наложената мярка. В настоящия случай е безспорно установено, че е била издадена процесната заповед за наложена на чужденеца мярка "връщане до страната по произход" по чл.41, ал.4 от ЗЧРБ. Налице са и предпоставките регламентирани в чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ. Фактическите констатации, направени от органа, обосновават извод, че към момента на издаване на заповедта е била налице реална опасност чужденеца да се укрие (по смисъла на § 1, т. 4в ЗЧРБ) и по този начин да бъде осуетено изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ. В конкретния случай са безспорно установени описаните в докладна записка № 5392р-365/22.06.2026 г., обстоятелства, а именно, че производството по предоставяне на международна закрила е завършило с влязъл в сила отказ, чужденецът отказва да се върне в страната по произход и няма документи за самоличност. Правилно при тези данни административния съд е приел, че е налице опасност от укриване, тъй като при проведената с него беседа чуждият гражданин е заявил, че отказва да се завърне в страната си по произход и да си извади документи за самоличност.Следва да бъде споделен и извода, че предвид установените обстоятелства по делото може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Съгласно чл. 15, § 1 от Директива 2008/115 се изисква, освен посочената специална цел и алтернативно приложени предпоставки, да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки. В случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че по-лека принудителна мярка би била неефективна, а освен това и трудно осъществима. Прилагането й би означавало да се постави под условие възможността за изпълнение на принудителното извеждане. Противно на твърденията в касационната жалба, настоящият състав намира, че в случая е изпълнено и изискването на чл. 15, § 1 Директивата да не може да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека ПАМ. Обжалваното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. По частните жалби: Частните жалби са подадени от легитимирано лице в срока по чл. 166, ал. 3 от АПК, поради което са допустими, а разгледани по същество са неоснователни. С определение № 27 369/07.07.2026 г. и определение № 28 096/ 13.07.2026г., постановени по адм. дело № 8285/2026 г. от АССГ, по настоящото първоинстанционно дело / първото от които в атакуваната с частната жалба част/, е оставено без уважение искането на чуждия гражданин за спиране изпълнението на процесната заповед УРИ № 5392 ПАМ- 334/22.06.2026 г. на началника на отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. За да постанови този резултат, административният съд обосновано приема, че от страна на оспорващия не се сочат каквито и да било твърдения по смисъла на чл. 166, ал. 2 от АПК, както и че предварителното изпълнение на заповедта няма да доведе до причиняване на значителна и/или трудно поправима вреда за незаконно пребиваващия на територията на Р България чужденец. Определенията са правилни. Доколкото, по аргумент от чл. 46а, ал. 1 от ЗЧРБ, подадената срещу атакувания административен акт жалба няма суспензивен ефект, за спиране на нейното изпълнение приложение намира чл. 166, ал. 4 във връзка с ал. 2 от АПК, съгласно който при произнасянето на съда по искане за спиране на допуснато по силата на закон предварително изпълнение, следва да бъде установено, че то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. В тежест на оспорващия е да докаже конкретните вреди, което, както правилно е прието от административния съд, в случая не е сторено. Искането за спиране, с което е сезиран първостепенният съд не съдържа твърдения и фактически обстоятелства, обосноваващи наличието на вреди, нито в случая са посочени доказателства за вида и размера им, което препятства преценка за евентуалната им значителност или непоправимост. Посочените в частните жалби доводи, изцяло относими към незаконосъобразността на оспорената пред първата инстанция заповед, не налагат извод, че е възможно на чужденеца да бъдат причинени значителни или трудно поправими вреди, още по-малко – такива, които по своята същност, степен и резултат да са противопоставими на презумирания от законодателя в чл. 46а, ал. 1 от ЗЧРБ държавен и обществен интерес. Като е приел за неоснователни двукратно релевираните искания за спиране изпълнението на заповедта за принудително настаняване в СДВНЧ и ги е оставил без уважение, първоинстанцинният съд е постановил правилни определения, които следва да бъдат оставени в сила. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна, но само за касационната инстанция, тъй като в обжалвания съдебен акт е присъдено такова за първата инстанция. На основание чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на СДВР аналогично възнаграждение на това за първата инстанция, а именно сума в размер на 80 евро- разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,