Определение № 5096 от 07.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4882/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община], чрез процесуалния си представител адвокат Ж. Б. от АК-Б., срещу решение № 157 от 24.07.2024г. по в.гр.д.№160/2024г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение №1175/10.11.2023г. по гр.д.№534/2023 г. на Бургаския окръжен съд, с което е уважен предявеният от „Дием“ ЕООД против касатора, иск с правна квалификация чл. 73, ал.2 от ЗС, за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 65 160 лв. - главница, представляваща стойността на направени от дружество необходими разноски по възстановяването на целостта и функционалната годност на собствения на общината язовир „Ч.“ /“До овцефермата“/, находящ се в землището на [населено място], общ. К., чието изпълнение започва през 2018г., след наводнение от м.октомври 2017г., както и иск с правна квалификация чл. 34 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 8 400 лв. - главница, представляваща подлежаща на връщане заплатена продажна цена, поради обявяване нищожността на сключените между страните договори за покупко- продажба на недвижими имоти от 22.08.2013г. и 03.12.2013г., ведно със законна лихва за забава върху главниците от датата на предявяване на исковете - 16.03.2023 г., до окончателното им изплащане. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло със законните последици. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства при постановяване на съдебното решение; По въпроса касаторът поддържа, че приетото от въззивния съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о.; 2.Длъжен ли е съдът да се съобрази с индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, който не е оспорен по административен и съдебен ред, и съдържащ изводи и констатации относно предмета на делото от съществено значение за крайния съдебен акт, или може да го пренебрегне, дори и ако съдът не е сезиран с искане за упражняване на инцидентен съдебен контрол; 3.Длъжен ли е собственикът да заплати на недобросъвестния владелец направените от него разноски, явяващи се според последния необходими такива за запазването на вещта, а според собственика явяващи се излишни, с оглед намерението му относно вещта. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба „Дием“ ЕООД, [населено място], чрез процесуалните представители адвокат А. Т. и адвокат П. С., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред първата инстанция е образувано по подадена от „Дием“ ЕООД, [населено място] исковата молба срещу [община] за осъждането на ответника да заплати на основание чл.73, ал.2 от ЗС на ищцовото дружеството сумата от 65 160лв., представляваща стойността на направени необходими разноски по възстановяването на целостта и функционалната годност на язовир „Ч.“ - публична общинска собственост, находящ се в землището на [населено място], общ. К., както и за осъждането на ответника да заплати на ищеца на основание чл.34 от ЗЗД сумата от 8 400лв., представляваща подлежаща на връщане заплатена продажна цена по договори за продажба на недвижим имот - частна общинска собственост от 22.08.2013 г. и от 03.12.2013 г., ведно със законна лихва върху главниците от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане. Въззивният съд е констатирал че в исковата молба са изложени твърдения, че с договори за продажба на недвижим имот - частна общинска собственост от 22.08.2013 г. и от 03.12.2013 г. [община] е продала на ищеца ПИ [№] - нива с площ от 10.522 дка и ПИ [№] - нива с площ от 10.373 дка, находящи се в землището на [населено място], общ.К., както и на А. Р. Р. - с договор за продажба на недвижим имот - частна общинска собственост от 11.04.2012 г. - ПИ [№] - нива с площ от 49.108 дка, който имот впоследствие ищецът е закупил от А. Р. Р. с нот.акт № 27, том I, рег.351, нот.д.№ 23 от 12.02.2013г. и с нот.акт № 158, том I, рег.1935, нот.д.№ 136 от 17.07.2013г.Твърди се, че имотите са представлявали част от имот [№] в землището на [населено място], общ.К., целият с площ от 93.536 дка, представлявал язовир с наименованието „До овцефермата“ /понастоящем „Ч.“/, за който е имало съставен Акт за публична общинска собственост № 27 от 30.10.1997 г. Изложено е, че независимо, че при продажбата на имотите през 2012-2013г. вследствие на скъсана язовирна стена, чашата на язовира е била изпразнена, след закупуването на имотите, купувачите – ищцовото дружество и А. Р. Р., са извършили СМР по рехабилитация на язовира, възстановяване на увредената язовирна стена и възстановяване на функционалната годност на язовира като воден обект.Твърдяло се, че язовирът е бил снабден с всички разрешителни и е бил регистриран като действащ воден обект. Посочено е, че на 25.10.2017 г., вследствие на проливни дъждове, намиращите се над процесния язовир язовири са прелели, цялата водна маса се е стоварила върху чашата на язовир „Ч.“, високата вълна е скъсала язовирната стена и вълната е помела, както част от стената, така и съоръженията на язовира.За запазване на водния обект, през 2018г. ищецът е направил необходими разноски, съгласно нарочен проект за необходимите възстановителни мероприятия, на обща стойност 65 160лв., като при извършването на тези СМР и разходи, в качеството си на владелец, ищецът е считал себе си за собственик на обекта и е бил установил своя явна, продължаваща и необезпокоявана фактическа власт върху имота. Изложено е, че по иск на [община], с влязло в сила решение е прогласена нищожността на договорите за покупко- продажба на недвижимите имоти на основание чл.26, ал.2, изр.1 от ЗЗД и на основание чл.108 от ЗС е прието за установено по отношение на А. Р. Р. и на ищцовото дружество, че [община] е собственик на ПИ с идентификатор [№] с трайно предназначение на територията - територия, заета от води и водни обекти; ПИ с идентификатор [№] с трайно предназначение на територията - земеделска; ПИ с идентификатор [№] с трайно предназначение на територията - земеделска и ПИ с идентификатор [№], с трайно предназначение на територията - земеделска, като А. Р. Р. и „Дием“ ЕООД са осъдени да предадат на [община] владението върху описаните имоти.В решението е прието, че процесните недвижими имоти са част от язовир в м.“До овцефермата“, публична общинска собственост, съгласно чл.25 от ЗСПЗЗ, §7, ал.1, т.2 от ПЗР на ЗМСМА, поради което и сделките за продажбата на тези имоти са нищожни на основание чл.26, ал.2, изр.1 от ЗЗД, вр.чл.7, ал.2 от ЗОС.След влизане в сила на решението, ищцовото дружество е придобило качеството на недобросъвестен владелец, поради което по арг.от т.13 от ППВС 6/74 г. и на основание чл.73, ал.2 ЗС имало право да претендира от [община] стойността на извършените за възстановяването на язовира необходими разноски, пряко свързани със запазване целостта и функционалната годност на язовира.При условията на евентуалност сумата от 65 160лв. се претендирала на основание чл.74, ал.1 ЗС като подобрения - като по-малката стойност измежду стойността на извършените като подобрения СМР, съставляващи възстановяване на язовирното съоръжение и функционална годност на язовир „Ч.“, и увеличената стойност на водния обект, постигната в резултат на направените подобрения. С оглед прогласяване на нищожността на посочените по-горе догори, на основание чл.34 ЗЗД се претендирала и сумата от 8 834лв., представляваща получената от [община] продажна цена на имотите. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който е оспорил твърденията на ищеца, че заплатените и претендирани от него суми са разходи по запазване на вещ или подобрения, съответно, че имат характера на необходими разноски.Твърдяло се, че волята на общината като собственик е била язовирът да се бракува и премахне, в какъвто смисъл е взето нарочно решение от ОбС К., но продажбата на имотите е попречила на завършването на процедурата по бракуване на язовира.Направено е възражение, че [община] като собственик на язовира не може да бъде задължена да приеме т.нар. подобрение и да заплаща неговата стойност, още повече, че извършеното възстановяване на язовира представлява незаконен строеж, тъй като не са спазени специалните и особените изисквания на ЗУТ, регламентиращи възстановяването на водния обект и щяло да се наложи да извърши допълнителни разходи за премахването му. Искът за връщане на платената продажна цена е оспорен като неоснователен по съображения, че въпреки влязлото в сила решение, ищецът още не е предал владението на имотите на ответника. Въззивният съд е приел, че между страните е безспорно наличието на влязло в сила решение, с което на основание чл.26, ал.2, изр.1 от ЗЗД е прогласена нищожността на договорите за покупко-продажба, с които [община] е продала на А. Р. Р. и на ищеца процесните недвижими имоти и на основание чл.108 от ЗС ищцовото дружество е осъдено да предаде на [община] владението върху тях, както и извършените от ищеца строителни работи по процесния язовир през 2018 г., след настъпило наводнение и скъсване на язовирната стена, през м.октомври 2017г., които не са оспорени по обем и стойност. Прието е, че независимо от отразеното в съставения от назначената от кмета на [община] комисия, констативен протокол от 15.01.2007г., че е налице скъсана язовирна стена около 60-70 м. и решение на ОбС К. от 25.01.2007г. /т.1.1./ да се обяви за частна общинска собственост имот [№] по плана за земеразделяне на [населено място], с площ от 93.534 дка от начин на трайно ползване - язовир, в начин на трайно ползване - пасище, мера, предвид липсата на доказателства за извеждането му от експлоатация и/или ликвидирането му съобразно изискванията на Наредба № 13/29.01.2004г. за условията и реда за осъществяване на техническа експлоатация на язовирните стени и съоръженията към тях, процесният язовир „До овцефермата“/„Ч.“ не е изгубил статута си на язовир по смисъла на §1, т.94 от Закона за водите. Съдът е приел, че след като към 2018 г., когато са извършени процесните строителни работи, язовирът е бил изграден, вкл.за него е издадено разрешително за ползване на воден обект № 2246 0094 от 05.10.2015 г. на МОСВ, Басейнова дирекция „Черноморски район“ и извършването на строително-ремонтните работи е вследствие настъпило на 25.10.2017г., поради поройни валежи и прииждаща висока вълна от прелели язовири, намиращи се над процесния язовир, скъсване на язовирната стена на язовира, извършването на строителните работи е било наложително съгласно чл.195, ал.3 от ЗУТ.Посочено е, че самите строителни работи представляват аварийно възстановитлни СМР и е следвало да се извършат съобразно чл.28 от Наредба № 13 от 29.01.2004 г. за условията и реда за осъществяване на техническата експлоатация на язовирните стени и съоръженията към тях.Доколкото не става въпрос за изграждане и въвеждане в експлоатация на язовирната стена и на съоръженията към нея, а на извършване на ремонт и реконструкция на скъсаната при наводнението язовирна стена, приложими са изискванията по Раздел IV от Глава II на Наредбата, а не изискванията по Раздел I от Глава II от същата Наредба. Взето е предвид, че чл.28 и сл.от Наредба № 13 от 29.01.2004 г. не предвиждат наличие на строително разрешение за извършване на ремонт на вече наличната язовирна стена, поради което са неоснователни възраженията на ответника, че извършените строителни работи представляват незаконен строеж, подлежащ на премахване. Изложени са мотиви, че съгласно приетите по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по приетата СТЕ, за ремонтно- възстановителните работи е изготвен проект /съгл.изискването на чл.28, ал.1 от Наредба № 13 от 29.01.2004г./ с описание на видовете РВР, а след 2017г. съоръжението е функциониращо.Вещото лице е заявило, че ако не са били извършени посочените СВР, съоръжението язовир не би могло да функционира и би погинало.Посочено е, че Заповед № ДК-09-Б- 3/01.07.2020 г. на РДНСК Б., с която строежът е спрян на основание чл.224, ал.1 и ал.3 ЗУТ, а не е постановено премахването му на основание чл.225 ЗУТ, не обуславя извод извършените СВР да са били незаконни. Формиран е решаващ извод, че извършените през 2018 г. строително-възстановителни работи имат характер на направени необходими разноски за възстановяване на целостта и функционалната годност на язовир „Ч.“ и са дължими от ответната [община] на ищеца на основание чл.73, ал.2 от ЗС в неоспорения размер от 65 160 лв. По отношение на иска по чл.34 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че съгласно чл.34 от ЗЗД, когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея.Посочено е, че ищецът претендира осъждане на ответната община да му заплати сумата от 8 834 лв., заплатена от него по признатите за нищожни с влязло в сила съдебно решение договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 22.08.2013г./3 840лв./ и договор за продажба на имот - частна общинска собственост от 03.12.2013г./4 994лв/.Изложени са мотиви, че заплащането от ищеца на ответника на цената по двата договора е установено от приети по делото като писмени доказателства платежни нареждания, а и е прието за ненуждаещ се от доказване факт с нарочно определение на първоинстанционния съд.След като договорите са прогласени за нищожни, всяка от страните по тях трябва да върне полученото по тези договори. След като е достигнал до същите фактически и правни изводи, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК/ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело№1/09г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване по първия формулиран в изложението въпрос.Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл.12 от ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност.Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено.Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност.От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. В съответствие с трайно установената практика на ВКС, вкл. посочената в изложението, въззивният съд е извършил цялостен и задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства.Именно въз основа на него е извел фактическите си констатации и правните си изводи, че поради поройни валежи и прииждаща висока вълна от прелели язовири, е било наложително извършването на аварийни строителни работи за ремонт и реконструкция на скъсаната язовирна стена, което е било в съответствие с разпоредбата на чл.195, ал.3 от ЗУТ, която предвижда, че при аварии или други обстоятелства, застрашаващи обект с увреждане или разрушаване, собственикът на обекта е длъжен да предприеме незабавни действия за тяхното предотвратяване или за отстраняване на причинените увреждания, възстановяване на обекта и да уведоми общината.С оглед на изложеното е формиран извод, че извършените от ищеца СМР съставляват необходими разноски, които подлежат на заплащане от собственика на вещта, тъй като тяхното извършване е било обективно наложитено.Изложени са мотиви за размера на вземането за необходими разноски, както и относно основателността на претенцията за връщането на платената продажна цена по договори за продажба на имот - частна общинска собственост от 22.08.2013г. и 03.12.2013г. Не следва да се допуска касационно обжалване по втория въпрос, тъй като въззивният съд се е съобразил с трайната практика на ВКС, според която косвеният съдебен контрол за законосъобразност върху административни актове по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим в случаите, когато такъв акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му.Под участници в производството по издаване и обжалване на административния акт законът има предвид лицата, които са обвързани от административния акт или от постановеното съдебно решение, когато същият е бил оспорен - страните по делото и техните правоприемници/ решение № 195 от 10.11.2016 г. по гр. д. № 2396/2016 г. на ВКС, І г. о.; решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 96 от 27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. и др./.Отчетено е, че по делото е представена заповед №ДК-09Б-3/01.07.2020г. на РДНСК – [населено място], с която е спрян строеж „Частично възстановяване на язовирна стена и бетонов преливник“, находящ се в ПИ000625, м-ст „Ч.“, но липсват доказателства за издаването на заповед по реда на чл.225 от ЗУТ, с която да е постановено премахването на незаконен строеж от първа категория/същият да е изграден без надлежно одобрени строителни книжа и да е неузаконим/.Този извод е съобразен изцяло и с т.7 от ППВС№6/74г., според която подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат. Не следва да се допуска касационно обжалване по третия въпрос, тъй като не е налице твърдяното противоречие между изводите на въззивния съд и решение №9/23.01.2012г. на ВКС по гр.д.№251/2011г., І г.о., в което е прието, че извършеното в чужд имот подобрение не създава някакво вещно право в полза на подобрителя.В кръга на правото си на собственост собственикът има и правото по негова преценка да премахне извършеното подобрение, както и да задължи подобрителя да стори това.На първо място по това дело е прието за безспорно, че част от изградения от ответника метален навес съставлява незаконна постройка и има влязла в законна сила заповед на РДНСК, с която е постановено нейното събаряне.Допълнителен аргумент е и обстоятелството, че се касае за извършени от владелеца на имота подобрения, а предмет на настоящото производство е претенция за заплащането на извършени необходими разноски.Необходимите разноски не съставляват подобрения и собственика на вещта не разполага с правото да иска тяхното премахване. С оглед на горното следва да се приеме, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски, които се изразяват в заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение