Определение № 5195 от 13.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3613/2026 г.

Производството пред Върховния административен съд (ВАС) е с правно основание чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по постъпила частна жалба от С. А. Х. от гр. Варна, чрез пълномощника си адв. С. Цанева, против определение №2888/09.03.2026г., постановено по адм. дело №674/2026 по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлено искането му за спиране изпълнението на заповед №0397/10.02.2026г. на Кмета на Община Варна. Частният жалбоподател твърди, че са налице касационно-отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. При изложени съображения се прави искане за отмяна на обжалваното определение. Алтернативно се иска в случай, че се установи допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от страна на административният съд, определението да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира присъждане на разноски. Ответника – кмета на Община Варна, чрез процесуалния си представител юрисконсулт С. Йоргакиева, в писмено възражение излага съображения за неоснователност на частната жалба, прави искане същата да бъде отхвърлена, а обжалваното определение като правилно, обосновано и съответно на закона да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, в настоящия състав от Четвърто отделение намира частната жалба за процесуално допустима - подадена срещу съдебен акт, за който изрично е предвидено в закона, че подлежи на обжалване с частна жалба и от надлежна страна в преклузивния 7-дневен срок от съобщаване на определението, визиран в чл. 166, ал. 3, изречение второ от АПК. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С жалба от С. А. Х., чрез адв. Цанева пред Административен съд Варна е оспорена заповед №0397 от 10.02.2026г. на Кмета на Община Варна, с която на основание чл. 46, ал.1, т. 6 и т. 7 от Закона за общинската собственост и чл. 24, ал.1 от НУРУЖНГНПОЖ, и чл. 29.1 от договор №Д23001037ВН от 06.07.2023г. е прекратено наемното правоотношение възникнало по силата на заповед №2361/06.07.2023г. между Община Варна и С. А. Х., ползвател на общинско жилище от фонд „Резервен“, атакувано с Акт за частна общинска собственост 10075/2019г., находящо се в гр. Варна, [адрес], с което е задължен жалбоподателя да освободи заеманото общинско жилище в 10 /десет/ дневен срок от датата на връчването й. При условие, че жилището не бъде освободено доброволно в определения срок е разпоредено същото да бъде иззето по административен ред, съгласно чл. 65 от ЗОС. В жалбата е направено искане за спиране на изпълнението на заповедта, допуснато по симата на закона. С обжалваното определение компетентния административен съд е отхвърлил заявеното с жалбата искане за спиране изпълнението на оспорената заповед. За да постанови този съдебен акт, първоинстанционният съд е приел, че в случая са изложени твърдения, че са застрашени субективни права и законни интереси на молителя, в това число няма къде да отиде към настоящ момент, както и че няма къде да пренесе личните си вещи, съответно оборудване, техника, които е закупил с лични средства, за да може да живее в общинското жилище. Наведени са твърдения, че доходите са му недостатъчни за издръжка, вкл. за заплащане на наем и отделно са платими суми за ел. енергия и ВиК, евентуално за общи разходи съгл. ЗУЕС, ако жилището е в режим на етажна собственост. Административният съд е счел, че не са налице факти, които да преодоляват особено важния обществен интерес да се освободи общинското жилище, тъй като процесната заповед е предшествана от решение на комисията и С. Х. е бмил уведомен още през месец юли 2024г., че не отговаря на условията на чл. 10, ал.1, т. 1 от НУРУЖНГНПОЖ. Х. е разполагал със значително време преди връчването на обжалваната заповед, в което да предприеме действия по намиране на ново жилище. Съдът е приел, че соченият от Х. наем в размер на 200 евро не се отнася за всички райони на гр. Варна за едночленно семейство, както и че би бил установен и по-нисък наем при по - занижени критерии при търсене. Съдът е приел, че по делото няма данни за прогресиращо заболяване, нито такова сочещо на намалена трудоспособност, които да налагат повишени грижи или личен асистент. Съдът е приел за неоснователно твърдението за непорпорционалност, тъй като предварителното изпълнение цели да обезпечи особено важен държавен или обществен интерес, в това число осигуряване на жилище на кандидати при съобразяване с квадратурата спрямо броя на членове на едно семейство. Определение е правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 4 от АПК, е предвидено, следното: „Допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2“. Тази разпоредба е въведена с изменение на АПК, обн. в ДВ, бр. 39 от 20 май 2011 г., следователно тази законодателна промяна е в синхрон с Тълкувателно решение № 5 от 8.09.2009 г. на Общото събрание на съдиите от Върховния административен съд по тълкувателно дело № 1/2009 г., според което "разпоредбата на чл. 166, ал. 2 от АПК за спиране изпълнението на административния акт е обща разпоредба за съдебен контрол, приложима по отношение на всички актове, с които е допуснато по силата на отделни закони предварително изпълнение на административен акт, когато законът не предвижда изрична забрана за съдебен контрол". Спирането на изпълнението по своята същност представлява временна мярка, която се налага по изключение при определени предпоставки и за определен период от време - в случая до влизането в сила на обжалвания административен акт. Безспорно се прилага ал. 2 на чл. 166 АПК, която от своя страна, допуска спиране на предварителното изпълнение само ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Използваният от законодателя съюз "или", а не "и" предполага алтернативност, а не кумулативност на вредите, което означава че е достатъчно да е налице само една от тях. Законодателят защитава обществения, респективно държавния интерес и предотвратява настъпването на вреди, но до доказване на обратното, което е в тежест на жалбоподателя - молител. Настъпилите вреди или евентуалното им настъпване в бъдещ период трябва да са противопоставими на защитения от закона обществен интерес от предварителното изпълнение, който е вложил законодателя като е възприел разрешението в чл. 180, ал. 1 АПК. Евентуално накърнени лични интереси следва да съответстват по степен на важност на накърняването на обществените интереси на обществото като цяло. За да постанови предвиденото в чл. 166, ал. 4 от АПК спиране на допуснатото предварително изпълнение следва да се противопоставят реципрочни причини, като освен твърдение за вреди, следва да бъдат представени и доказателства, че изпълнението на заповедта би могло да причини на жалбоподателя обективно обозрима (количествено, стойностно или по друг признак) значителна или трудно поправима вреда, тоест в тежест на жалбоподателя е да обоснове наличие на свой интерес, равен по значимост на държавния или обществения и той следва да докаже, че са налице посочените предпоставки за спиране на предварителното изпълнение. В случая предмет на контрол за законосъобразност в производството пред административния съд е заповед за прекратяване на наемно правоотношение на общинско жилище, издадена на основание чл. 46 от ЗОбС. Предварителното изпълнение на тази заповед се основава на изричната разпоредба на чл. 46, ал. 5, предл. последно от ЗОбС. В хипотезата на допуснато по силата на закона предварително изпълнение, то може да бъде спряно единствено ако оспорващият докаже, че това предварително изпълнение би могло да му причини значителни или трудно поправими вреди. Съобразно правилото на чл. 166, ал. 2, предл. последно от АПК, изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства – такива, които са се осъществили след издаването на акта. Факти и обстоятелства, които са пряко следствие на акта или които са се осъществили преди издаването на акта са ирелевантни за основателността на искането. Доказателствената тежест за тази нови факти и обстоятелства и въздействието им върху правната сфера на адресата на акта е на искателя. Тъй като става въпрос за изключение от принцип, то тълкуването на законовите предпоставки е само stricto sensu. Частният жалбоподател твърди, че ще понесе значителни и трудно поправими вреди, тъй като ще остане без жилище, както и че няма къде да пренесе личните си вещи. Безспорно е, че оставянето без жилище представлява значително затруднение, преодоляването, на което е свързано със средства и усилия, т. е. налице е факт, който ще има неблагоприятна последица за частния жалбоподател. Но тези последици настъпват не от факти и обстоятелства, осъществени след издаването на акта, т. е. нови факти и обстоятелства, а в резултат на самото допуснато предварително изпълнение. С оглед на това сам по себе си фактът на оставане без жилище, като пряка последица от заповедта, не е релевантен за преценката на значителните или трудно поправими вреди. От друга страна правилно административния съд е посочил, че заповедта, с която се прекратява наемното правоотношение е предшествана от решение на комисията и същият е бил уведомен още през месец юли 2024г., че не отговаря на условията по чл. 10, ал.1, т. 1 от Наредбата. Отделно жалбоподателя има доход от трудови правоотношения с оглед представените трудови договори. Правилно административният съд е приел, че по делото няма доказателства за влошен здравен статус водещ до намалена трудоспособност, както и че няма данни за прогресиращо заболяване, което да налага повишена грижа. При съобразяване на реализираните от жалбоподателя доходи, както и обстоятелството, че семейството му е едночленно, следва да се приеме, че той няма да бъде значително затруднен да наеме друго жилище при липсата на собствено такова. На следващо място административният съд не е допуснал нарушение като не е назначил съдебно-оценителна експертиза предвид вида на производството по разглеждане на настоящото дело, противно на доводите на частния жалбоподател. Несъстоятелен е довода на касатора, че административният съд не е дал указания за представяне на доказателства с цел доказване на заявените от същия твърдения. Съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 4, вр. ал. 2 от АПК, в този вид производства, в тежест на оспорващия е да докаже наличието на опасност от настъпване на вредоносни за него последици в резултат на предварителното изпълнение на административния акт. Това означава, че тежестта за доказване се носи от оспорващия, защото доказването е насрещно и адресатът следва да представи доказателства, че то би могло да причини значителна или трудно поправима вреда. Предвид горното, обжалваното определение като правилно, валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода от спора и на основание чл. 143, ал. 3 от АПК е основателно предявеното от ответника искане за присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение. Затова С. Христов следва да бъде осъден да заплати на Община Варна сумата от 51,12 евро (петдесет и едно евро и дванадесет евроцента), представляваща размер на възнаграждението за юрисконсулт, определено според чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ. Воден от горното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд,