Определение № 182 от 17.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1644/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2, вр. чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 142/ 04.03.2021 г. по гр.д. № 2951/ 2020 г. на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на Д. А. М. срещу решение № 78/ 02.10.2019 г. по гр.д. № 221/2019 г. на Бургаски апелативен съд. Определението се обжалва от Д. А. М. и от Е. И. С. с довод, че определението не зачита съвместната им процесуална легитимация на ответници по иска по чл. 439 ГПК на Х. И. Х., който е отхвърлен с въззивното решение и който всеки от двамата има правото да обжалва пред Върховния касационен съд. Ответникът по частните жалби Х. И. Х. възразява, че частната жалба от Е. С. е недопустима - определението не накърнява правната сфера на този ответник, а тази от Д. М. – неоснователна. Настоящият състав намира частните жалби с допустим предмет – арг. от чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК). Подадени са от надлежни страни – и двете поставят въпросът притежават ли двамата жалбоподатели съвместна легитимация по иска по чл. 439 ГПК, който следва да се разгледа по същество. Подадени са в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. В компетентност са на настоящия, друг по смисъла на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК състав на Върховния касационен съд. Налице са всички останали предпоставки за тяхната редовност и допустимост. Частните жалби са неоснователни по следните съображения: Правилно предходният състав на Върховния касационен съд е приел, че делото е образувано по иск на Х. Х., длъжник по изпълнителен лист, издаден въз основа на арбитражно решение от 05.01.2011 г. в полза на А. Д. М. за лихвоносна главница с разноски за връщане на заем. Искът е насочен срещу Е. С., евентуално – срещу Д. М.. Обоснован е с твърденията, че изпълнителният лист е породил действието по чл. 429, ал. 1 ГПК, доколкото кредиторът, в полза на който е издаден, е прехвърлил пресъдените вземания на Д. М., който впоследствие ги е прехвърлил на Е. С.. Искането е да се признае за установено, че правото на принудително изпълнение за тези вземания не съществува (погасено е) поради погасителна давност, изтекла след релевантния момент по чл. 439, ал. 2 ГПК. По предявения иск, който е предвиденият в чл. 439 ГПК, Е. С. е посочен като предпочитан ответник, а ответникът Д. М. – като евентуален. С първоинстанционното решение искът срещу предпочитания ответник е уважен, а не е разгледан искът срещу евентуалния. Решението е обжалвано от предпочитания ответник Е. С. и е потвърдено, поради което не са се осъществили условията по чл. 271, ал. 2 ГПК и втората инстанция не е разглеждала иска по чл. 439 ГПК срещу евентуалния ответник Д. М.. Ответникът по уважения иск Е. С. е обжалвал въззивното решение, но касационната жалба е върната с разпореждане, влязло в сила на 28.09.2020 г. Предходният състав на Върховния касационен съд е заключил, че касационната жалба от Д. М. е била допустима, но на 28.09.2020 г., когато въззивното решение по чл. 439 ГПК е влязло в сила срещу предпочитания ответник, е отпаднал правния интерес от касационно обжалване на ответника по евентуалния иск. Касационната жалба от Д. М. няма характеристиката и на молба за отмяна на влязлото в сила решение, защото за него е благоприятен постановеният правен резултат. Настоящият състав намира, че касационната жалба на Д. М. е недопустима, но при следните, различни съображения: Съвместната процесуална легитимация, на която се позовават двамата жалбоподатели, а с това обосновават допустимостта на касационната жалба от Д. М., има само при необходимото задължително другарство – когато поради естеството на спорното право, но и по разпореждане на закона решението трябва да е еднакво спрямо всички другари (чл. 216, ал. 2 ГПК, а така и чл. 304 ГПК). С иска по чл. 439 ГПК Х. Х., като длъжник по изпълнителния лист по влязлото в сила арбитражно решение, е имал за цел да създаде основание за прекратяване на всяко изпълнително производство по издаденият изпълнителен лист срещу него (чл. 433, ал. 1, т. 7, пр. 1 ГПК). Той е насочил иска си срещу двамата ответници, които са различни от кредитора по изпълнителното основание, но фигурират в чл. 429, ал. 1 ГПК, но тяхната процесуална легитимация не е съвместна. Действително, оспореното с иска по чл. 439 ГПК право на принудително изпълнение с възражение за погасителна давност (чл. 120 ЗЗД) или съществува, или не. Конкретните обстоятелства в исковата молба обаче изключват необходимостта от еднакво решение спрямо двамата ответници: два договора за цесия, сключени след релевантния момент по чл. 439, ал. 2 ГПК – първият, между кредитора по изпълнителното основание и ответника Д. М., а вторият - между Д. М. и Е. С.. Следователно различното решение по предявения иск по чл. 439 ГПК е обективно възможно и може да се очаква, както поради причини, свързани с края на погасителната давност, така и поради настъпилото или не частно правоприемство по всеки от двата договора за цесия. Следователно легитимацията на ответниците не е съвместна. Те са обикновени другари по предявения иск по чл. 439 ГПК, който длъжникът е предявил при условията на евентуалност, насочвайки го предпочитателно срещу Е. С. (кредитор по втората цесия и лице сред посочените по чл. 429, ал. 1 ГПК), а евентуално срещу Д. М. (кредитор по първата цесия и лице сред посочените по чл. 429, ал. 1 ГПК). Искът срещу предпочитания ответник е уважен с първоинстанционното решение, а решението - потвърдено от втората инстанция. Така възможността евентуалният ответник Д. М. да участва във въззивното, но и в касационното производство е следствие само от предвиденото в чл. 271, ал. 2 ГПК, а не резултат от необходимо задължително другарство, каквито са доводите в частните жалби. Следователно за ответника по евентуалния иск Д. М. не е възниквало право на касационно обжалване, така както и право на въззивно обжалване. Това са съображенията, поради които неговата касационна жалба е недопустима и не следва да се разглежда по същество, нито е възможно да се третира като молба по чл. 304 ГПК за отмяна на влязлото в сила въззивно решение. Обжалваното определение е правилно като резултат. Настоящият състав е длъжен да го потвърди. При тези мотиви, съдът