Определение № 2671 от 25.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3820/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по частна (неточно наименована „касационна“) жалба на ищците по делото С. Х. А. и Д. А. В. срещу определение № 1685/27.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 2841/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на жалбоподателките за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на постановеното по същото дело въззивно решение № 277/09.03.2023 г. – в частта му, с която те са осъдени да заплатят на ответника по делото „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., разноски за въззивната инстанция в размер 16 501.81 лв. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на обжалване определение на апелативния съд. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на обжалваното определение, като се излагат доводи и съображения, че апелативният съд неправилно е приел, че „Авус България – регулиране на щети“ ЕООД, което е заплатило разноските за въззивната инстанция, е действало като представител (кореспондент – чл. 510 и сл. от КЗ) на ответното унгарско дружество. Насрещната страна – ответното „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., не е подало отговор на частната жалба. Както вече беше посочено, подадената частна жалба е такава по чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл. 274, ал. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС), поради което съдът не следва да обсъжда инкорпорираното в жалбата изложение на основания за допускане на касационно обжалване. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. От представените по въззивното дело от страна на ответното унгарско дружество, чрез процесуалния му пълномощник адв. Т. Б., платежни документи (вносна бележка за внесената държавна такса по въззивната жалба – лист 26, фактура за заплатеното адвокатско възнаграждение – лист 157, две фактури за заплатените разноски за преводи на документи от унгарски на български език – листове 160 и 161) е видно, че всички тези разноски за въззивното производство са заплатени не от ответното „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., а от „Авус България – регулиране на щети“ ЕООД. В представения договор за правна защита и съдействие – за процесуално представителство за въззивното производство (лист 158) изрично е посочено, че „Авус България – регулиране на щети“ ЕООД действа като представител на ответното „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., в качеството му на номиниран кореспондент за уреждане на претенции в България. Това качество на „Авус България – регулиране на щети“ ЕООД – на кореспондент за България на ответното „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., изрично е посочено и от самите жалбоподателки-ищци – още в исковата им молба по делото. При така установените обстоятелства, настоящият съдебен състав изцяло споделя решаващите изводи на апелативния съд, изложени в мотивите към обжалваното определение, – че „Авус България – регулиране на щети“ ЕООД е представител (кореспондент – чл. 510 и сл. от КЗ) на ответното унгарско дружество, който представител следва да улесни уреждането на претенциите на пострадалите лица, каквито са и ищците, както и че това включва и плащането на разноски във връзка с воденото дело. С оглед това и настоящата инстанция намира за неоснователни доводите на жалбоподателките-ищци в обратна насока, респ. – също приема, че всички разноски за въззивното производство, удостоверени с обсъдените по-горе платежни документи, са направени от името и за сметка на ответното „К и Х застраховане“ АД (К&H Insurance) – [населено място], У., поради което, и с оглед крайния изход на правния спор по делото, жалбоподателките-ищци му дължат заплащането им на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК – съразмерно на отхвърлената част от исковете им. При това положение не е налице и основание за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение в частта му, с която жалбоподателките-ищци са осъдени да заплатят на ответника тези разноски за въззивното производство по делото. В заключение, обжалваното определение е правилно, като при извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че то е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение