Определение № 2547 от 09.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2189/2026 г.

Производството е по реда на чл. 185 – чл. 196 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано по жалбата на Ц. М. М., [ЕГН], с адрес: гр. София, [адрес] чрез адв. А. Кръстев против член 2 от Наредбата за достъпа на нотариусите до Националния автоматизиран информационен фонд за българските лични документи – „Национален регистър на българските лични документи“, приета с ПМС №312/17.12.2009 г., обн. ДВ, бр. 102/22.12.2009 г. Жалбоподателят твърди, че член 2 от Наредбата за достъпа на нотариусите до Националния автоматизиран информационен фонд за българските лични документи – „Национален регистър на българските лични документи“ (наредбата) противоречи на Закона за нотариусите и нотариалната дейност (ЗННД), тъй като предоставя индивидуален достъп до данните от НРБЛД само на нотариусите и помощник-нотариусите, вписани в регистъра на Нотариалната камара, както и съдиите по вписванията в случаите на заместване по ЗННД, но не и на останалите лица, извършващи нотариални удостоверявания, свързани с разпореждане с недвижими имоти, а именно органите на местната администрация, посочени в чл. 83, ал. 1 и българските консулски длъжностни лица в чужбина, посочени в чл. 84, ал. 1 ЗННД. Иска оспореният текст от наредбата да бъде отменен. Обосновава правния си интерес от оспорването със следното: Закупил е недвижими имоти – земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], община Левски, област Плевен с [НА], том 9, рег. номер 5189, дело 915 от 15.12.2022 г. на нотариус Х. Кулев, за които е заплатил 40 500 лв. При сделката продавачът Л. И. Л. се легитимира като собственик с [НА], том 8, рег. № 4772, дело 846 от 23.11.2022 г. на нотариус Х. Кулев. При изповядването на тази сделка Л. се е явил като пълномощник на продавача Д. А. А. и като купувач. Представил е пълномощно с нотариално удостоверяване на подписа №188/21.11.2022 г. и нотариално удостоверяване на съдържанието №189, том I, акт №12/21.11.2022 г. на кмета на [населено място], община Левски. С влязло в сила Решение №135/25.06.2024 г. по гр. д. №98/2023 г. на Районен съд – Левски е прието за установено, че недвижимите имоти са собственост на Д. А. А. и той е осъден да предаде владението им. Със същото решение е прогласена недействителността на пълномощното с №188/21.11.2022 г. и на договора за покупко – продажба на недвижими имоти между Д. А. А. и Л. И. Л., обективиран в [НА], том 8, рег. № 4772, дело 846 от 23.11.2022 г. Жалбоподателят счита, че неистинското пълномощно е заверено от кмета без той да може да извърши проверка за съответствието между снимката на представената му лична карта и снимката на лицето в информационната система на МВР, тъй като оспореният от него член 2 от посочената наредба не му предоставя достъп до тази система. По този начин нормата на член 2 засяга неговите права и доказателство за това е настъпилата евикция. Според него тази норма би могла и в бъдеще да засегне неговите права и законни интереси. Така подадената жалба от Ц. М. М. чрез адв. Кръстев е редовна. Отговаря на изискванията за форма и съдържание, регламентирани в чл. 150, ал. 1 АПК. В нея оспорващият е посочил доказателствата, които иска да бъдат събрани и е представил писмените доказателства, с които разполага (чл. 150, ал. 2). Приложено е пълномощно за адв. Кръстев. Внесена е дължимата държавна такса (чл. 151, т. 2 и т. 3). Чл. 150 и чл. 151 са приложими в случая с оглед препращането в чл. 196 АПК. Препис от жалбата е връчен на ответника – Министерски съвет на Република България. Ответникът е представил по делото административната преписка. Ако прецени, че оспорването е редовно, съдът е длъжен да съобщи за него по реда на чл. 181, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 188 АПК. В практиката си Върховният административен съд приема, че преди да обяви оспорването чрез обявление в „Държавен вестник“ и чрез поставяне на обявление на определеното за целта място в съда и публикуването му на интернет страницата на съда, съдебният състав следва да извърши и проверката за допустимост на оспорването с оглед основанията за недопустимост по чл. 159 във вр. с чл. 196 АПК (виж например Решение №6282/12.05.2014 г. на ВАС по адм. д. № 11061/2013 г. и др.). Същото становище застъпват и авторите на „Коментар на Административнопроцесуалния кодекс“, Сиела, София, 2006, стр. 359, както и авторите на „Коментар на Административнопроцесуалния кодекс“, ИК Труд и право, София, стр. 1243. Това е така, защото обявлението по чл. 181, ал. 1 и ал. 2 АПК има за цел да бъдат информирани адресатите на акта и да им се даде възможност да встъпят в съдебното производство, за да защитят правата си, тъй като съгласно чл. 187, ал. 2 АПК последващо оспорване на същото основание е недопустимо. В случая се оспорва текст от подзаконов нормативен акт по определението в чл. 75 АПК и съгласно чл. 185, ал. 2 АПК същият може да бъде оспорен. Преценката за допустимост на оспорването включва и преценка за наличието на правен интерес от него в изпълнение на чл. 159, т. 4 във вр. с чл. 186, ал. 1 АПК. Според чл. 186, ал. 1 АПК правен интерес е налице, когато оспореният подзаконов нормативен акт или оспорената част от него засяга или може да засегне права, свободи или законни интереси на оспорващия или поражда задължения за него. В Решение №5/17.04.2007 г. по к. д. №11/2006 г. Конституционният съд приема, че наличието на правомерна, лична и обоснована заинтересованост следва да се докаже във всички случаи, когато гражданите атакуват индивидуални, общи или нормативни административни актове. За да е налице правен интерес по смисъла на чл. 186, ал. 1 АПК, е достатъчно оспорващият да е подчинен на правната норма съобразно правилата за нейното действие по време, място и спрямо лицата и тя да ограничава по какъвто и да е начин правната му сфера (Пенчев К, Тодоров И, Ангелов Г, Й. Б, 2006, Коментар на Административнопроцесуалния кодекс, Сиела, стр. 365). Изводът, който се налага, е че нарушаването или застрашаването на права свободи или законни интереси трябва да е пряк резултат на действието на оспорения нормативен административен акт или конкретна негова разпоредба. Това означава, че отмяната на акта/нормата пряко и незабавно ще доведе до удовлетворяване на интереса на адресата на акта. Ако посоченото не е налице, това означава, че е у жалбоподателя липсва личен, обоснован и правомерен правен интерес и съответно - право на оспорване. В случая не може да се приеме, че жалбоподателят е подчинен на правната норма и че тя пряко засяга, като ограничава, правната му сфера или би могла да я засегне. Отмяната на оспорения от него член 2 на Наредбата за достъпа на нотариусите до Националния автоматизиран информационен фонд за българските лични документи – „Национален регистър на българските лични документи“ не би довело да удовлетворяване на интересите му. Дори хипотетично и да се приеме, че имуществените интереси на оспорващия са били засегнати именно от това, че член 2 от наредбата не регламентира възможност кметът да има достъп по реда на тази наредба до данните в НРБЛД, то това засягане в никакъв случай не е пряк резултат от този подзаконов нормативен текст. По тези съображения съдебният състав приема, че за оспорващия не е налице правен интерес от оспорването на член 2 от Наредбата за достъпа на нотариусите до Националния автоматизиран информационен фонд за българските лични документи – „Национален регистър на българските лични документи“, поради което жалбата следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати.