Определение № 2142 от 29.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1318/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Н. Г. срещу Определение №164 от 18.04.2024г. по в.т.д.№6/2023г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на Решение № 14 от 15.01.2024г. по в.т.д.№6/2023г. на Пловдивски апелативен съд в частта му за разноските. Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на определението. Поддържа, че по делото е надлежно представен списък по чл. 80 от ГПК, ведно с договор за правна защита и съдействие № 66 от 13.02.2023г., сключен между жалбоподателя и процесуалния представител адв. Г. Х.. Твърди, че е уговорено плащане на адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лв., което да бъде заплатено в брой при подписване на договора. Счита, че въззивният съд неправилно е тълкувал договора по отношение на използвания глагол „заплати“ в бъдеще време и липсата на други доказателства за извършено плащане в момента на подписване на договора. Смята, че приложеният договор за правна защита и съдействие служи като разписка и доказва реалното плащане на уговорения адвокатски хонорар. Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД не депозира становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. За да остави без уважение подадената от С. Н. Г. молба, съставът на Повдивски апелативен съд е приел, че доколкото договорът за правна защита и съдействие е предвиден да служи за разписка, а глаголът „заплати“ е използван в бъдеще време, като липсват други доказателства, че към момента на подписването му действително е извършено плащане, разноски не следва да се присъждат. Също така е посочил, че всички други уговорки от договора са направени в сегашно глаголно време, а единствено тази за договореното възнаграждение е в бъдеще време. Приел е за неоснователно твърдението, че щом страните са уговорили, че договорът служи за разписка, това доказва, че плащането е извършено в момента на подписването му. Определението е правилно. Правилна е извършената от състава на Пловдивски апелативен съд преценка, че искането на С. Н. Г. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските е неоснователно. Уговорката относно дължимото възнаграждение в процесния договор за правна защита и съдействие сочи на очаквано, бъдещо събитие, настъпването на което не може да се счита доказано с факта на подписване на договора. При извършване на лексикално, граматическо, логическо и систематическо тълкуване на клаузите в процесния договор за правна защита и съдействие по правилата на чл. 20 ЗЗД, се налага извод, че действителната обща воля на страните е възнаграждението да бъде заплатено след, а не едновременно или преди сключването договора. Наред с това, че използваното сказуемо „ще бъде заплатено“ е употребено в бъдещо време, тоест касае действие, което ще бъде извършено след момента на подписване на договора, в договора се съдържа и клаузата, че „при неплащане в срок на възнаграждението и/или разноските, адвокатът има право да се снабди със заповед за изпълнение по реда на чл.37 от ЗА“. Такава възможност би била изключена, ако плащането на възнаграждението се извършва при подписването на договора. С оглед изложеното постановеното от Пловдивски апелативен съд определение №164/18.04.2024г. по в.т.д.№6/2023г., следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд