Определение № 392 от 09.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2383/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. С. П. против определение № 82 от 12.06.2020 г., постановено по в.ч.г.д. № 99 по описа за 2020 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено определение от 1.08.2019 г. по гр. д. № 6168 по описа за 2017 г. на Великотърновския окръжен съд за осъждане на жалбоподателя да заплати на Прокуратурата на Република България 450 лв. юрисконсултско възнаграждение. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено. Прокуратурата на Република България счита, че жалбата е неоснователна, поради което моли тя да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, приема следното: С решение от 28.02.2018 г., постановено по гр. д. № 616 по описа за 2017 г. на Великотърновския окръжен съд е отхвърлен предявеният от П. С. П. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 129 000 лв. и ищецът е осъден да заплати 4 110 лв. юрисконсултско възнаграждение и 5 150 лв. държавна такса. Въз основа на молби на П. П. от 10.07 и 11.07.2018 г. с две определения от 1.08.2019 г. първоинстанционният съд е освободил П. С. П. от заплащане на държавна такса и е изменил решението по делото, като е осъдил ищеца да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. Великотърновският апелативен съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд в частта, с която П. П. е осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение. Касаторът желае това определение да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса дали се дължи юрисконсултско възнаграждение на Прокуратурата на Република България, когато противната страна е освободена от внасяне на държавни такси и разноски. Разпоредбите на чл.78, ал.1, ал.3 и ал.8 от ГПК уреждат правото на страната, спечелила делото, да иска присъждане на възнаграждение за един адвокат или юрисконсултско възнаграждение, ако тази страна е юридическо лице или едноличен търговец. Тези разходи се различават от разноските по чл.75 от ГПК, които се дължат от страната за възнаграждения на свидетели и вещи лица. Съдът може да освободи по реда на чл.83, ал.2 от ГПК страната от заплащане на държавни такси и от разноските по чл.75 от ГПК, но не и от задължението да заплати възнаграждението, дадено от противната страна за един адвокат или юрисконсултско възнаграждение. Този извод следва от разпоредбата на чл.83, ал.3 от ГПК, която предвижда, че разноските, от които страната е освободена, се заплащат от бюджета на съда. От съда могат да се заплатят само разноските за вещи лица и свидетели, но не и възнаграждението на другата страна за правна защита. Следователно освобождаването от държавна такса и разноски, не включва възнаграждението на другата страна за правна защита. Дори страната да е освободена по реда на чл.83, ал.2 от ГПК от внасяне на държавна такса и разноски, тя дължи заплатеното от противната страна възнаграждение за правна защита, ако е загубила делото. В този смисъл е трайната последователна и непротиворечива практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното определение. Ето защо по поставения от касатора въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение