Определение № 50012 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 272/2022 г.

Производството е по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК. Р. Ж. Б. е поискал да бъде допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година като посочения в диспозитива размер на паричната гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК от 30 000.00 лева бъде променен в смисъл, че да съответства на изложеното в мотивите към определението, а също така и на цената на иска и на преките и непосредствени вреди, които ответникът „Инвестиционна компания“ АД [населено място] би претърпял от обезпечението. Наред с това е поискано и да бъде отсрочено изпълнението на определението, на основание чл. 241 от ГПК. Ответникът по молбата „Инвестиционна компания“ АД [населено място] е подал отговор, с който е изразил становище, че исканията са неоснователни и като такива трябва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки данните по делото, намира следното: С постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година касационният съд е определил парична гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК по допуснатото в полза на Р. Ж. Б. обезпечение на бъдещ установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК, против „Инвестиционна компания“ АД [населено място] за установяване по отношение на дружеството-взискател по изпълнително дело № 201448510401383/2014 година на М. П.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Софийски градски съд, вписан под № 851 в регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, че Б. не дължи сумите по изпълнителен лист от 15.06.2015 година по т. д. № 3416/2015 година на Софийски градски съд в размер на 30 000.00 лева. Гаранцията в посочения размер изрично е посочена в диспозитива на определението за допускане на обезпечението като е посочено, че същата е вносима от Б. в едноседмичен срок от съобщението, а обезпечителната заповед трябва да бъде издадена след представяне на доказателства за внесена парична гаранция в определения от съда срок. Видно от мотивите на постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година съдът е обсъдил какъв трябва да е размерът на паричната гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК, като е стигнал до извода, че той трябва да е в размер на 30 000.00 лева, като при това не е извършвано пресмятане на различни суми, а преценка на установените в чл. 391, ал. 3 от ГПК критерии. С оглед на горното молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е неоснователна. Такава грешка е всяко разминаване между така формираната воля и изрично изразената такава, което се дължи на техническа грешка или пропуск при изготвяне на акта и изразяването на волята. При това разминаването трябва да е явно и да не се извлича чрез тълкуване на мотивите на съда или на допълнителна преценка на доказателствата по делото, а да може да се установи без каквито и да са допълнителни преценки. При това грешката трябва да бъде допусната в диспозитива на съдебния акт, а не в неговите мотиви. Наистина в определени случаи, когато допуснатата в мотивите на съдебния акт очевидна фактическа грешка намира отражение и в диспозитива на същия е допустимо да бъде извършена поправка и на мотивите на акта. И в този случай обаче грешката трябва да е очевидна, а не да се извлича чрез тълкуването на мотивите, тъй като по този начин би могло да се стигне до промяна на изразената от съда воля, което е недопустимо. В производството по чл. 247 от ГПК не може да се извършва преценка на събраните по делото доказателства и на изложените от съда мотиви. Касае се до производство, при което се коригира изразената от съда воля, но без да се променя нейния смисъл. Именно затова компетентен да се произнесе по искането по чл. 247 от ГПК е съдът поставил акта, чиято поправка се иска. Когато се изисква такова тълкуване грешките в мотивите и/или в диспозитива на съдебния акт не могат да бъдат определени като очевидни по смисъла на чл. 247, ал. 1 от ГПК, тъй като преценката дали са налице следва да бъде направена чрез тълкуване на мотивите, което както се посочи по-горе е недопустимо в това производство. В случая не се констатира очевидно несъответствие между формираната от съда воля за размера на паричната гаранция по чл. 391, ал. 1, т. 2 от ГПК, така както е отразена в мотивите на постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година и отразената в диспозитива на същото. От изложеното в молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е видно, че Р. Ж. Б. основава искането си за поправка с твърдения за неправилна преценка от страна на съда на критериите за определяне на размера на гаранцията във връзка с установените по делото данни. Касае се до твърдения за неправилно приложение на закона и до допусната от съда грешка при формиране на волята му, които не могат да бъде отстранени по реда на чл. 247 от ГПК. Както се посочи очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната от съда воля и изрично изразената такава, което се дължи на техническа грешка или пропуск при изготвяне на решението и изразяването на волята, както и че грешката на съда при формирането на волята му не е такава по смисъла на чл. 247, ал. 1 от ГПК. Чрез извършването на поправка на такава грешка не може да бъде заместена волята на съда с друга такава, различна от вече изразената в решението или да се постигне отпадането на последиците от същата. Формираната от съда воля по спора намира външно изражение чрез установените с чл. 236, ал. 1 от ГПК елементи от съдържанието на решението. Затова очевидна фактическа грешка, по смисъла на чл. 247, ал. 1 от ГПК, ще е налице когато е допусната техническа грешка при изписването на някой от тези елементи, пропуснато е да бъде отразен някой от тях или пък е пропуснато да бъде отразено становище на съда, което личи от мотивите към решението. Поправката на същата не може да доведе до промяна на вече изразената от съда воля, поради това същата е възложена на съда постановил решението, а не на въззивната или касационната инстанция. Основното изискване е тази грешка да е фактическа, а не правна. В случая Р. Ж. Б. се опитва, чрез производството по чл. 247 от ГПК, да постигне промяна на изводите на съда за размера на паричната гаранция по чл. 391,ал. 1, т. 2 от ГПК, което не може да стане в рамките на това производство. С оглед на посоченото молбата на Р. Ж. Б. за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година е неоснователна и трябва да бъде оставена без уважение. С молбата за поправка на очевидна фактическа грешка е направено и искане за отсрочване на изпълнението на постановеното по делото определение № 218/16.06.2022 година на основание чл. 241, ал. 1 от ГПК. Предвид характера на съдебния акт, чието отсрочване се иска съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. намира, че молбата на Р. Ж. Б. за това отсрочване е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Съгласно чл. 241, ал. 1 от ГПК при постановяване на решението си съдът може да отсрочи или да разсрочи неговото изпълнение с оглед имотното състояние на страната или на други обстоятелства. От текста на разпоредбата следва, че тя е приложима само по отношение на решенията, които подлежат на изпълнение, т. е. присъденото с тях може да бъде реализирано от ищеца по пътя на принудителното изпълнение. В тези случаи съдът може, взимайки предвид определени обстоятелства, да постанови, че длъжникът не следва да изпълнява задължението в цялост, а на отделни части разпределени за определен период от време или да определи момент от който да започне изпълнението, който да е различен от момента на влизане в сила на решението. Поради това правилото на чл. 241, ал. 1 от ГПК не може да се прилага при конститутивните съдебни решения, които пораждат действието си от момента на влизането им в сила, а също така и при установителните съдебни решения. В случаите когато правилото на чл. 241, ал. 1 от ГПК намира приложение, то се отразява само на изпълнителната сила на решението, но не и на моментите, в които съдебното решение става неоттегляемо, неизменяемо и влиза в законна сила. Последните са уредени с императивни законови разпоредби-чл. 246, чл. 249 и чл. 296 от ГПК и не могат да бъдат отлагани от съда по реда на чл. 241, ал. 1 от ГПК. С влизането си в сила съдебното решение поражда предвидените в чл. 297, чл. 298 и чл. 299 от ГПК последици, като те важат и за евентуално направеното с него произнасяне по чл. 241, ал. 1 от ГПК. В случая искането за отсрочване на изпълнението на определение № 218/16.06.2022 година, постановено по ч. гр. д. № 272/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. се мотивира с това, че ако бъде представен препис от него по спряното изпълнително производство, то съдебният изпълнител ще следва да го възобнови и да предприеме действия по принудително изпълнение върху идеалната част от апартамента. Това е възможно ако преди това не е била внесена определената от съда гаранция и е била издадена обезпечителна заповед за спиране на изпълнението. Затова направеното от Р. Ж. Б. искане не се отнася до отсрочване или разсрочване на задължението му за внасяне на определената по обезпечението гаранция. С него се иска да бъдат отсрочени за определен период от време правните последици от определение № 218/16.06.2022 година, постановено по ч. гр. д. № 272/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., които настъпват от момента на влизането му в сила. С оглед характера на производството, в което е постановено, това определение не съдържа елементи, които да подлежат на принудително изпълнение и които да могат да бъдат отсрочвани или разсрочвани на основание чл. 241, ал. 1 от ГПК. Затова определението, като неподлежащо на обжалване, е влязло в сила от момента на постановяването му и са настъпили предвидените в закона правни последици от това. Съдът не разполага с правна възможност да определи по-късен момент, в който тези последици да настъпят, поради което и не може да определи такъв момент с оглед на обстоятелствата по делото или състоянието на страната. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение