Определение № 1288 от 26.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1781/2023 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от Г. Й. М., приподписана от адв. С. И. К. от АК - Русе, срещу определение № 54/03.02.2023 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ч. гр. д. № 43/2023 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят се обосновава с въпрос относно съдържанието на понятието „особени, непредвидени обстоятелства“ по см. чл. 64, ал. 2 ГПК, като поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с разясненията, дадени в определение № 540/25.10.2012 г. по ч.гр.д. № 430/2012 г. на II г.о. на ВКС, евентуално че въпросът е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е недопустима, като подадена срещу съдебен акт, изключен от касационен контрол, по следните съображения: Г. М. предявил иск по чл. 45 ЗЗД за сумата от 3148,50 лв. Първостепенният Русенски районен съд е отхвърлил иска. Това решение е обжалвано пред Русенския окръжен съд. Въззивната инстанция обезсилила първоинстанционното решение и прекратила производството по делото – чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК. Това решение е окончателно (арг. чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК). Второстепенният съд, в противоречие с процесуалния закон, указал, че въззивното решение подлежи на обжалване, при това, пред Апелативен съд – Велико Търново (апелативните съдилища са въззивни и, доколкото не е нещо изрично уредено, не се явяват трета/касационна инстанция на въззивните решения, постановени от окръжните съдилища – чл. 63, ал. 4 ЗСВ). С определение № 858/10.10.2022 г. въззивният Русенски окръжен съд, по молба на ответника по делото, допълнил решението си, като осъдил Г. М. да заплати по чл. 38, ал. 2 „от ГПК“ на адвокат В. М. В. адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. (Надлежна страна по искане с правно осн. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата е адвокатът, представлявал безплатно страна по делото, който иска да му бъде определен адвокатски хонорар от съда, съответно нему да бъде присъден). Това определение на Русенския окръжен съд е също окончателно, както е окончателно и решението, което допълва (чл. 248, ал. 3, изр. 3 ГПК). В противоречие с процесуалния закон, въззивният съд указал, че това определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, подлежи на обжалване с частна жалба, този път - пред ВКС. Г. М. поискал да бъде възстановен срокът за обжалване на определението по чл. 248 ГПК. (След като определението по чл. 248 ГПК в случая е окончателно, то няма как да се иска възстановяване на пропуснат срок за обжалването му, т.е. молбата по чл. 64, ал. 2 ГПК е недопустима.) Независимо от това, с определение № 1082/12.12.2022 г., Русенският окръжен съд се произнесъл по съществото на искането, като отказал да възстанови пропуснат срок за обжалване по съображения, че изложените в молбата обстоятелства не са от категорията на тези по чл. 64, ал. 2 ГПК. Указал още, че това определение може да се обжалва с частна жалба пред Великотърновски апелативен съд. Последният се произнесъл по същество, като потвърдил определението на Русенския окръжен съд и указал на свой ред, неговото определение подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд. Подадена е частна касационна жалба срещу определението на Великотърновския апелативен съд, образувана в частно касационно производство № 1781/2023 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационното производство е недопустимо, на осн. чл. 274, ал. 4 ГПК - определението по чл. 64, ал. 2 ГПК е постановено по гражданско дело с цена под 5 000 лв. Ограничението по чл. 274, ал. 4 ГПК обхваща всички определения, постановени по дело, по които решението не подлежи на касационно обжалване, без значение дали съответното определение е опорочено, съответно какъв е неговият порок – нищожност, недопустмост, неправилност. При така изложеното, подадената от Г. М. частна касационна жалба се явява недопустима и образуваното по нея производство следва да бъде прекратено. За този резултат е без значение дали съдилищата в своите актове са дали грешни указания относно обжалваемостта им. В тази част съдебният акт има характера на разпореждане и може да бъде служебно изменено от съдията-докладчик, дал грешни указания; тази проверка може да се извърши и на по-късен етап при администриране на подадена жалба против окончателен съдебен акт. За съда, сезиран с подобна жалбата, ако тя му бъде неправилно изпратена от администриращия съд, съществува на свой ред задължение сам, служебно да прецени нейната допустимост. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение