Определение № 49 от 12.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 263/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение № 260039 от 06.10.2020 г., постановено по в.ч.гр.д. № 484/2020 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено определение № 818/01.09.2020 г., постановено по гр.д. № 3067/2020г. на Старозагорския окръжен съд и вместо него е постановено определение с което е допуснато обезпечение на предявените осъдителни искове обективирани в искова молба с вх.№ 9278/31.08.2020 г. по 240, вр. 86 ЗЗД. Частният жалбоподател И. М. М., чрез адв. Н. Ш. от АК – П., излага съображения, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение и същото да бъде отменено, като бъде отменено и допуснатото обезпечение. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето определение въззивният съд приема, че с оглед на представените към исковата молба писмени доказателства /договор за паричен заем от 17.01.2011 г. сключен между С. А. като заемодател и ответника като заемател – лист по делото пред I – инстанция и разписка от същата дата, както и приложените към исковата молба Анекс № 1/16.01.2014 г. и Анекс № 2/19.05.2015 г. и договор за цесия от 27.02.2020 г., с който вземането е прехвърлено на ищеца И. И., се установява, че към момента на заявяване на иска цесията не е била съобщена на длъжника. При тези данни въззивният съд е приел, че изводът на първоинстанционния съд за това, че искът не е вероятно основателен, е незаконосъобразен, но доколкото не е подкрепен с доказателства, че договорът за прехвърляне на претендираното парично вземане на ищеца е съобщен на ответника длъжник /чл. 99, ал.3 ЗЗД/, то обезпечението следва да бъде допуснато при условие, че ищецът внесе гаранция в размер на 30 000 лв., която видно от представеното по делото платежно нареждане /лист 74 по делото пред въззивната инстанция/ е внесена. Прието е, че са налице всички кумулативни предпоставки за допускане на обезпечението на иска чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в своето определение въззивния съд се е произнесъл по въпросите 1/ Преценката за вероятната основателност на предявените искове следва ли да бъде основана на представените с исковата молба документи?, 2/ Дали представените писмени доказателства подкрепят вероятната основателност на обезпечения иск или е необходимо ищецът да представи гаранция в определен размер за да обоснове основателността на исковата си претенция? и 3/ Налице ли е предпоставката за допускане на обезпечение на иск, предвидена в нормата на чл. 391, ал.1, т.1 ГПК, ако искът не е подкрепен от убедителни доказателства, правещи същия вероятно основателен и следва ли в този случай обезпечение да бъде допуснато след представяне на гаранция по смисъла на чл. 391, ал.2 ГПК? твърди се, че по постановените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължнителните разяснения обективирани в Тълкуватлено решение № 6/14.03.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определние по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. Формулираните от жалбоподателя правни въпроси се свеждат до това как следва да се извърши преценка дали в случая са налице предпоставките за допускане на обезпечение на заявения иск. В практиката е прието, че за да бъде допуснато обезпечение съобразно разпоредбата на чл. 391 ГПК иска следва да бъде подкрепен с убедителни писмени доказателства или да бъде представена гаранция в определен от съда размер съгласно разпоредбите на чл. 180 и 181 ЗЗД, които целят като резултат да убедят съда в основателността на иска /в този смисъл определение № 421/25.06.2009 г. по ч.търг.д. № 54/2009 г. на II – т.о., определение № 14/11.01.2021 г. по ч.гр.д. № 738/2009 г. и други/. Според задължителните разяснения обективирани в т. 5 от Тълкувателно решение № 6/2014 г. по т. д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че „предпоставките за допускане на обезпечението са предявеният иск да е допустим, вероятно основателен и да е налице обезпечителна нужда. Преценката за вероятна основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл. 391, ал.1, т.1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при предоставяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180, 181 ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда“. В настоящия случай въззивното определение не е постановено в отклонение на посочената задължителна и казуална практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че за да бъде допуснато обезпечение ищеца следва да внесе гаранция, каквато и самия ищец е заявил готовност да внесе. Изложените от жалбоподателя съображения, че заявеният иск е неоснователен и не е следвало да бъде допуснато обезпечаването му могат да намерят разрешение при разглеждане на спора по същество и същите не са предмет на преценка в производство по глава XXXIV ГПК. Предвид изложените съображения съдът: