Определение № 429 от 27.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 2506/2013 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1 във вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 1342/1.ІІ.2013 г. на П. И. П. от [населено място], подадена против определение № 47 на Старозагорския ОС, ТК, от 15.І.2013 г., постановено по ч. т. дело № 280/2012 г., с което - на основание чл. 248, ал. 1 ГПК – е било допълнено постановеното по това дело определение № 515/2.V.2012 г.: посредством осъждането на настоящия частен жалбоподател да заплати на [фирма]-гр. С. З. /Е.[ЕИК]/ сума в размер на 300 лв. /триста лева/, представляваща платен от това д-во адвокатски хонорар. Единственото оплакване на частния жалбоподател П. Ив. П. е за незаконосъобразност на атакуваното определение за разноски, поради което той претендира отменяването му изцяло или поне намаляване на присъденото в негова тежест адвокатско възнаграждение: поради неговата прекомерност и с довод, че „трудът, положен за изготвяне на писмен отговор по жалбата, представляващ едно препредаване на нормите на закона, не е изключително тежък, че да се присъжда максималния размер на предвидените в наредбата възнаграждения”. Ответното по частната жалба [фирма]-гр. С. З. не е ангажирало становище на свой представител по основателността на оплакването за неправилност на атакуваното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното пр-во пред Старозагорския ОС, настоящата частна жалба на въззивника П. Ив. П. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. В разпоредбата на чл. 248, ал. 1 ГПК са разграничени две хипотези: на „допълване”, както и на „изменение” на постановен съдебен акт в частта му за разноските. Съгласно чл. 80, изр. 2-ро ГПК непредставилата списък на разноските страна, която претендира присъждането им, губи единствено правото да иска изменение на съответния съдебен акт в частта му за разноските – не и правото да иска допълване. Присъденото от въззивната инстанция в полза на ответното [фирма] адвокатско възнаграждение няма естеството на прекомерно. Напротив, съгласно чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за защита в производства за издаване на заповед за изпълнение, възнагражденията се определят по правилата на ал. 2 от този нормативен текст „на базата на половината от стойностите на претендираните суми”. В случая П. Ив. П. е претендирал срещу търговеца свои вземания на обща стойност от 31 667 лв. /25 000 лв. главница и 6 667 лв. лихви/. Следователно базата за определяне на дължимото минимално адвокатско възнаграждение представлява сума в размер на 15 833.50 лв. /петнадесет хиляди осемстотин тридесет и три лева и петдесет стотинки/. Според правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от цитираната Наредба за защита по „дела с определен интерес”, когато той надхвърля 10 000 лв., това възнаграждение не следва да е по-ниско от 650 лв. + 2% за горницата над 10 000 лв. Ето защо е очевидно в процесния случай, че присъденото такова в размер на 300 лв. /триста лева/ в тежест на П. няма как да е прекомерно, щом препоръчителният минимален размер на същото би следвало да е два и половина пъти по-висок. Като правилно /законосъобразно и обосновано/, атакуваното определение на въззивната инстанция по чл. 248, ал. 1, предл. 1-во ГПК ще следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение